Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Пациентката вече седеше до един полицай. Двамата станаха при влизането му.

— Добър ден, Констанс – каза Фелдър живо. – Офицер, можете да свалите белезниците й, моля.

— Трябва ми разрешителното, докторе.

Фелдър седна, отвори куфарчето си, извади разрешителното и го подаде на офицера. Мъжът го погледна, изсумтя одобрително, после стана и свали затворническите белезници, закачайки ги за колана си.

— Ще съм отвън, ако ви потрябвам. Само натиснете бутона.

— Благодаря.

Полицаят излезе и Фелдър насочи вниманието си към пациентката, Констанс Грийн. Тя стоеше предвзето пред него, със скръстени пред гърдите ръце, облечена в обикновен затворнически комбинезон. Той отново бе изумен от позата й и поразителния й поглед.

— Как сте, Констанс? Моля ви, седнете.

Тя седна.

— Добре съм, докторе. А вие как сте?

— Благодаря, добре. – Той се усмихна, облегна се назад и прехвърли крак връз крак. – Радвам се, че имаме възможност пак да поговорим. Има няколко неща, които ми се иска да обсъдим. Нищо официално, наистина. Какво ще кажете?

— Разбира се.

— Много добре. Надявам се да не изглеждам много любопитен. Може би бихте го нарекли склонност на професията ми. Както изглежда, не мога да се абстрахирам от това – дори когато работата ми е свършена. Казвате, че сте родена на Уотър стрийт.

Тя кимна.

— Вкъщи?

Следващо кимване.

Той се консултира с бележките си.

— Сестра ви се е казвала Мери Грийн. Брат ви се е казвал Джоузеф. Майка ви – Частити, баща ви – Хорас. Прав ли съм?

— Съвършено.

Съвършено. Речникът й беше толкова… странен.

— Кога сте родена?

— Не помня.

— Е, разбира се, че не бихте могли да помните , но сигурно знаете датата на раждането си?

— Боя се, че не я знам.

— Трябва да е било, ами-и-и… в края на осемдесетте?

Сянка на усмивка прекоси за миг лицето й, изчезвайки почти преди Фелдър да осъзнае, че се е появила.

— Струва ми се, че е било по-скоро в началото на седемдесетте.

— Но вие казвате, че сте само на двайсет и три години.

— Приблизително. Както споменах преди, не съм сигурна за точната си възраст.

Той прочисти гърлото си.

— Констанс, знаете ли, че не съществуват официални документи, че семейството ви е живяло на Уогър стрийт?

— Може би проучването ви не е било достатъчно изчерпателно.

Той се наведе напред.

— Има ли причина да криете истината от мен? Моля ви, не забравяйте: тук съм единствено, за да ви помогна.

Тишина. Той погледна в тези виолетови очи, това младо, красиво лице, толкова перфектно обрамчено от кестенява коса, с неподражаемия поглед, който той помнеше от първата им среща: надменност, спокойно превъзходство, може би дори презрение. Тя имаше излъчване на… какво? На кралица? Не, не беше това. Фелдър не беше виждал нищо подобно преди.

Той остави бележките си настрана, опитвайки се да създаде атмосфера на свобода и неофициалност.

— Как така станахте повереница на господин Пендъргаст?

— Когато родителите и сестра ми починаха, останах сираче и бездомна. Къщата на господин Пендъргаст на Ривърсайд драйв 821 беше… – Пауза. – Беше тогава собственост на човек на име Ленг. В края на краищата тя… се опразни. Живях там.

— Защо специално там?

— Беше голяма, удобна и имаше много места за криене. Освен това имаше голяма библиотека. Когато господин Пендъргаст наследи къщата, той ме откри там и стана мой законен попечител.

Пендъргаст. Името му се срещаше в документите, във връзка с престъплението на Констанс. Мъжът беше отказал всякакъв коментар.

— Защо е станал ваш попечител?

— Вина.

Тишина. Фелдър прочисти гърлото си.

— Вина? Защо казвате това?

Тя не отговори.

— Господин Пендъргаст ли беше бащата на детето ви?

Този път отговор дойде и той бе неестествено студен.

— Не.

— А каква беше ролята ви в домакинството на Пендъргастови?

— Бях негова секретарка. Негов изследовател. Той намираше езиковите ми способности за полезни.

— Езици? Колко езика говорите?

— Освен английски, николко. Мога да чета и да пиша гладко на латински, древногръцки, френски, италиански, испански и немски.

— Интересно. Трябва да сте била отлична ученичка. Къде сте учили?

— Преподавах си сама.

— Искате да кажете, че сте се самообразовала?

— Искам да кажа, че сама си преподавах.

Възможно ли беше , зачуди се Фелдър. В наше време и на тази възраст можеше ли човек да се роди и да израсне в града, и да остане напълно и официално невидим? Този неофициален подход не водеше до никъде. Време беше за малко по-голяма директност, трябваше леко да я попритисне.