Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Как умря сестра ви?

— Беше убита от сериен убиец.

Фелдър направи пауза.

— Регистриран ли е случаят? Заловиха ли убиеца?

— Не и отново не.

— А родителите ви? Какво се случи с тях?

— И двамата умряха от белодробна туберкулоза.

Фелдър внезапно се окуражи. Това щеше да е лесно да се провери, тъй като починалите от туберкулоза в Ню Йорк сити педантично се документираха.

— В коя болница починаха?

— В никоя. Не знам къде е починал баща ми. Знам, че майка ми е умряла на улицата и тялото й е било погребано в гробището за бедняци на Харт Айлънд.

Тя продължи да седи неподвижно, със скръстени в скута ръце. Фелдър изпита чувство на нарастващо безсилие.

— Връщайки се на раждането ви: не си спомняте дори годината, през която сте родени?

— Не.

Фелдър въздъхна.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса за бебето ви.

Тя остана мълчалива.

— Казахте, че сте хвърлила бебето си от кораба, защото било дявол. Откъде знаете, че е било дявол?

— Баща му беше дявол.

— Готова ли сте да ми кажете кой е бил той?

Без отговор.

— Вярвате ли тогава, че злото се наследява?

— Съществуват серии, съвкупности от гени в човешкия геном, които несъмнено спомагат за криминално поведение и тези съвкупности са наследяеми. Сигурно сте чели за последните изследвания върху загадъчното триединство на отличителните черти в човешкото поведение?

Фелдър бе запознат с изследването и много се изненада от ясния и ерудиран отговор.

— И затова вие почувствахте необходимост да заличите неговите гени от генофонда, като хвърлите бебето си в Атлантическия океан?

— Точно така.

— А бащата? Жив ли е?

— Мъртъв е.

— Как?

— Беше хвърлен в пирокластичен поток.

— Беше… извинете ме?

— Това е геоложки термин. Исках да кажа, че той падна във вулканична лава.

Отне му известно време, за да попие това изречение.

— Геолог ли беше?

Не последва отговор. Беше влудяващо да се върти около едно и също и да не стига до никъде.

— Казахте „хвърлен“. Да не би да загатвате, че е бил блъснат?

Отново никакъв отговор. Това явно беше някаква фантазия, не си струваше окуражаването, нито настояването.

Фелдър смени темата.

— Констанс, когато хвърлихте бебето си от борда, знаехте ли, че вършите престъпление?

— Естествено.

— Замислихте ли се за последиците?

— Да.

— Значи сте знаели, че е лошо да убивате бебето си.

— Напротив. Това беше не само правилното нещо, но и единствено правилното, което трябваше да се направи.

— Защо е било единствено правилното?

Въпросът бе последван от мълчание. С въздишка, и отново чувствайки се така, сякаш е хвърлял мрежа в тъмнината, д-р Джон Фелдър вдигна бележника си и стана.

— Благодаря ви, Констанс. Свършихме.

— Пак заповядайте, д-р Фелдър.

Той натисна бутона. Вратата се отвори мигновено и полицаят влезе.

— Свърших тук – каза той. После се обърна към Констанс Грийн и се чу да казва, почти против волята си: – Ще проведем още една сесия след няколко дни.

— За мен ще бъде удоволствие.

Докато Фелдър вървеше по дългия коридор на охраняваното отделение, той се запита дали първоначалното му заключение е било правилно. Тя бе душевно болна, разбира се, но беше ли наистина ненормална – юридически ненормална? Ако човек отделеше от нея всичко разумно, всичко предвидимо, всичко, което е нормално в един човек – какво оставаше? Нищо.

Точно както нейната идентичност. Нищо.

Батон Руж

Лора Хейуърд крачеше по коридора на втория етаж на болницата Батон Руж Дженеръл със съзнателно равномерни крачки. Държеше всичко под контрол – дишането си, изражението на лицето, езика на тялото си. Всичко. Преди да тръгне от Ню Йорк се беше облякла грижливо в джинси и тениска, беше спуснала косата си, изоставяйки униформата. Беше тук като обикновен гражданин: ни повече, ни по-малко.

Доктори, сестри и персонал минаваха забързано, докато тя продължаваше да крачи, към двете двойни врати, които водеха към хирургията. Тя мина през тях, поддържайки преднамерено бавен ход. Рецепцията се намираше от дясната й страна, но тя я отмина, игнорирайки любезното: „Мога ли да ви помогна?“ от сестрата. Насочи се право напред – към чакалнята – и там видя една самотна фигура да седи в отсрещния край; фигурата се надигна сега от мястото си и пристъпи към нея с мрачно лице и протегнати напред ръце.

Тя тръгна към него и с едно плавно движение вдигна дясната си ръка да го зашлеви, отдръпна я обратно и му изсъска през зъби: