Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Предполагам, че това е мястото, където господин Дуейн е посрещнал края си – каза Д’Агоста, – със съдействието на местния шериф. Изглежда така, сякаш тук се е разразила борба.

— Може би наистина е имало стрелба – промърмори Пендъргаст в отговор. – Но не и борба. Тези щети са от преди времето на смъртта.

— Какво се е случило тогава, по дяволите?

Пендъргаст огледа бъркотията наоколо, без да бърза, преди да отговори:

— Изпадане в състояние на лудост. – Той насочи светлината към една врата в отсрещната стена. – Хайде, Винсънт, да продължим.

Минаха бавно през първия етаж, претърсиха дневната, салона, баните и останалите помещения с неясно предназначение. Навсякъде откриха същия хаос: преобърнати мебели, счупена стъклария, разкъсани книги на безброй парчета, пръснати нехайно на пода. Камината в кабинета пазеше стотици малки кости. Като ги разгледа внимателно, Пендъргаст обяви, че са остатъци от катерици, които – ако се съди по местата им – са паднали и запушили комина, оставайки там, докато накрая са се разложили и изгнили, което станало причина за падането им върху скарата за дървата. В една друга стая намериха тъмен, мръсен матрак, заобиколен от останки от различни храни: празни консервни кутии от шунка и сардини, обвивки от десертни блокчета, смачкани бирени кутии. Един ъгъл от стаята явно беше използван като отходно място, без опит за хигиенизиране или скриване. Нямаше картини по нито една от стените на стаите, нито с черни, нито с каквито и да е други рамки. Всъщност, единствените произведения за украса, които стените показваха, бяха безчет драсканици с червен маркер: кълбо от завъртулки и маниашки назъбени линии, което пораждаше безпокойство при гледане.

— Исусе – прошепна Д’Агоста. – Какво би могло да накара Хелън да иска да е тук?

— Това е извънредно любопитно – отвърна Пендъргаст, – особено като се има предвид, че по времето на посещението й семейство Дуейн е било гордостта на Сънфлауър. Тези пристъпи на лудост са се случили много по-късно.

Отвън се чу страховит тътен, последван от синкави светкавици, които проникнаха през спуснатите капаци на прозорците. Те слязоха в мазето, което макар и по-малко разхвърляно, показваше белези на същата вилняла тук разрушителна стихия, толкова видима на първия етаж. След едно безплодно претърсване се качиха на втория етаж. Тук вихрушката беше стихнала, въпреки че имаше много тревожни знаци. В стаята, принадлежала явно на сина, едната стена бе почти напълно заета от награди за академични постижения и отличия за заслуги към общината – ако се съдеше по датите, бяха година или две около времето на посещението на Хелън Пендъргаст. Лицевата стена, обаче, беше точно толкова препълнена с изсъхнали глави на животни – прасета, кучета, плъхове – всички забити в дървото по възможно най-грубия начин, без усилие да бъдат почистени или да бъдат обезкървени: засъхнала кръв се спускаше надолу на плътни струи от всеки мумифициран трофей към тези, забити по-долу.

Стаята на дъщерята беше дори по-зловеща с пълната липса на индивидуалност: единствената нотка на физиономичност беше редица от еднакво подвързани томове на лавицата за книги, която иначе бе празна, с изключение на една поетична антология.

Постепенно преминаха през всички стаи, Д’Агоста се опитваше да проумее безсмислието на това.

В самия край на коридора се озоваха пред една заключена врата.

Пендъргаст измъкна шперцовете си, разби ключалката и се опита да отвори вратата. Тя обаче не помръдна.

— Винаги има първи път – каза Д’Агоста.

— Ако погледнеш отгоре касата на вратата, скъпи ми приятелю, ще видиш, че вратата – освен, че е била заключена – е била и завинтена. – Ръката му пусна бравата. – Ще се върнем пак. А сега нека първо надникнем на тавана.

Таваните на старата къща представляваха лабиринт от малки помещения, сбутани под стрехите, пълни с мухлясали мебели и стар багаж. Те инспектираха кутиите и сандъците, вдигайки ужасни облаци прах, но не намериха нищо по-интересно от плесенясали стари дрехи, купчини от вестници, сортирани, подредени и овързани с канап. Пендъргаст претърси едно старо сандъче за инструменти и извади отвертка, която пъхна в джоба си.

— Да проверим двете кули – каза той, изтупвайки праха от черния си костюм с явно отвращение. – След това ще се заемем със запечатаната стая.

Кулите бяха ветровити колони от вити стълбища и складови ниши, пълни с паяци, изпражнения на плъхове и купчини пожълтели стари книги. Стълбището на всяка кула свършваше в малка стая-наблюдателница с прозорци като бойници, гледащи надолу към пронизваната от светкавици гора. Д’Агоста усети, че нетърпението му нараства. Къщата, както изглежда, не можеше да им предложи друго, освен лудост и загадки. Защо Хелън Пендъргаст беше идвала тук – ако изобщо е идвала?