Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Пендъргаст прочете на глас датата.

Д’Агоста пресметна бързо наум.

— Това трябва да е било шест месеца преди посещението на Хелън – каза той.

— Да. Когато семейство Дуейн още са били нови в Сънфлауър. – Пендъргаст прелисти написаното, сканирайки редовете бързо, накрая спря на един абзац и го прочете на глас:

Мати Лий ми се присмя отново за Джими. Той може и да е привлекателен , но аз не мога да понасям такива дрехи и този траш метъл , с който се занимава. Зализва си косата назад и пуши , като държи цигарата близо до горящата пепел. Въобразява си, че така изглежда страхотен. Аз пък мисля, че така повече прилича на досадник , който се опитва да изглежда страхотен. Дори нещо по-лошо: така прилича на хулиган, който изглежда като досадник, опитващ се да бъде страхотен .

— Типична гимназистка – намръщи се Д’Агоста.

— Може би малко по-проницателна от повечето. – Агентът продължи да прелиства нататък. Той спря рязко на една страница, написана няколко месеца по-късно. – Ах! – възкликна той с внезапен интерес в гласа и започна да чете:

Когато се прибрах вкъщи от училище, видях мама и татко в кухнята, които се суетяха над нещо върху плота. И познайте какво се оказа? Папагал! Беше сив и дебел, с къса червена опашка и голям метален пръстен около крака, с номер, но без име. Беше питомен и би кацнал върху ръката ти. Наклони леко главата си към мен и ме погледна в очите, сякаш ме проучва. Татко потърси в една енциклопедия и откри, че бил Сив Африкански. Предположи , че е нечий домашен любимец, беше прекалено питомен, за да е нещо друго. Той само се оглеждаше наоколо, кацайки на прасковеното дърво близо до задната врата, като издаваше някакви звуци, очевидно за да обяви присъствието си. Помолих татко да го задържим, а той каза, че можем да го направим , докато намери истинския му собственик. Каза също, че трябвало да пуснем обява. Аз пък му казах да я пусне в „ Тимбукту Таймс“ и той го намери за много забавно. Надявам се истинският собственик никога да не се намери. Направихме малко гнездо за него в една стара кутия. Татко ще отиде в магазина за домашни любимци в Слидъл утре, за да му купи истински кафез. Докато се въртеше около плота , папагалът намери един от мамините мъфини, изкряска и започна да кълве от него, затова го кръстих Мъфин.

— Папагал – промърмори Д’Агоста. – Хм, какви са шансовете за това?

Пендъргаст запрелиства страниците, сега още по-бавно, докато не стигна края на книгата. Взе следващия том и се зае методично да проучва датите на записванията – докато стигна до една. Д’Агоста чу кратко поемане на въздух.

— Винсънт, тук е писала на девети февруари – деня, в който Хелън ги е посетила.

Най-лошият ден в живота ми!!!

След обяда една жена почука на входната врата. Шофираше червена спортна кола и носеше модерни кожени ръкавици. Каза, че чула, че имаме папагал и попита дали може да го види. Татко й показа Мъфин (все още в кафеза си) и тя попита откъде сме го взели. Зададе още много въпроси за птицата – откога я имаме, откъде е дошла, дали е питомна, дали ни позволява да я пипаме, кой играе най-много с нея. Такива неща. Гледаше го през цялото време и задаваше въпроси. Жената поиска да види пръстена отблизо, но баща ми я попита дали тя е собственичката на папагала. Тя каза, че да, и че си го искала обратно. Татко беше подозрителен. Попита я дали може да каже номера върху гривната на крачето му. Тя не можа. И тъй като не можа да ни даде никакви доказателства, че е негова собственичка, измисли си една история, че била учен и че папагалът бил избягал от нейната лаборатория. Татко изглеждаше така, сякаш не й вярва и дума, и й каза, че когато се върне с доказателства, той ще се радва да й предаде птицата, но дотогава Мъфин ще остане при нас. Жената не изглеждаше много изненадана и ме погледна с тъжно изражение на лицето. „ Мъфин твой домашен любимец ли е? “ Аз казах, че да. Тя помисли малко . После попита дали татко може да й препоръча добър хотел в града. Той каза , че има само един и че ще й даде номера. Върна се в кухнята за телефонния указател. Малко след като излезе, жената взе кафеза с Мъфин, пъхна го в една черна торба за боклук, която извади от чантата си, изтича през вратата, хвърли торбата в колата си и подкара колата по алеята! Мъфин кряскаше силно през цялото време. Аз изтичах навън с писъци, татко също се показа , качихме се на нашата кола и тръгнахме да я настигнем, но тя беше заминала. Татко се обади на шерифа, но той не изглеждаше заинтересуван да търси открадната птица, особено пък такава, която можеше да се окаже нейна. Мъфин го нямаше, това е .