Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Този тип е по-хлъзгав и от змиорка.

— Явно е изобретателен, решителен – и опасен. – Пендъргаст спря за момент. – Има и друго странно съответствие… името му: Джон Удхауз Бласт – Джон Удхауз Одюбон.

— Не, мамка му.

— Джон Удхауз самият бил художник. Той завършил Одюбоновата финална работа „Живородените четириноги на Северна Америка“, рисувайки сам почти половината от илюстрациите след внезапното влошаване на бащиното му здраве.

Д’Агоста подсвирна.

— Следователно Бласт може би гледа на „Черната рамка“ като на свое рождено право.

— Това беше предположението ми. Може да излезе, че е прекарал голяма част от съзнателния си живот в търсенето й, въпреки че в последните години очевидно се е отказал.

— И какво прави сега?

— Не можах да разбера. Държи настоящите си дела в тайна. – Пендъргаст погледна през прозореца. – Трябва да сме внимателни, Винсънт. Много внимателни.

Сарасота , Флорида

Сиеста Кий беше откровение за Д’Агоста: тесни, обрамчени с палми авенюта; изумруденозелени поляни, водещи към приличните на бижута лазурни заливи; лъкатушни канали, по които развлекателни корабчета се носеха мързеливо. Самият плаж бе широк, пясъкът му – бял и фин като захар, и се простираше на север и на юг, забулен в лека омара. От едната страна се плискаше кадифеният океан; от другата се нижеше върволица от луксозни хотели и сгради с апартаменти, прекъсвана от време на време от хасиенди с плувни басейни и ресторанти. Беше по залез. Докато гледаше излежаващите се на слънцето и заетите със строежи на пясъчни замъци, както и скитниците, всички сякаш спряха като по невидим сигнал, и погледнаха на запад. Плажните столове бяха обърнати; видеокамерите се вдигнаха. Д’Агоста проследи погледите. Слънцето потъваше в Мексиканския залив, полукръг от оранжев огън. Той никога преди не бе виждал залез, който градският пейзаж да не скрива, и този го изненада: в един момент слънцето беше там, спускайки се сякаш зад безкрайната линия на хоризонта… а след това вече го нямаше, оставило розови ивици сияние след себе си. Той облиза устните си, вкуси лекия морски въздух. Не беше нужно да се напряга кой знае колко, за да си представи себе си и Лора как се преместват на място като това след пенсионирането си.

Апартаментът на Бласт се намираше на най-горния етаж на висока луксозна сграда, гледаща към плажа. Те се качиха c асансьора и Пендъргаст натисна звънеца. Чакаха дълго, след това се чу лек драскащ звук, когато капачето на шпионката беше завъртяно встрани. Още малко забавяне, последвано от отключване и отваряне на вратата. Зад прага стоеше нисък мъж със слабо телосложение и обилно намазана с брилянтин черна коса, сресана назад.

— Да?

Пендъргаст показа значката си, Д’Агоста стори същото.

— Господин Бласт? – попита Пендъргаст.

Мъжът премести поглед от едната значка към другата, после към Пендъргаст. Нямаше страх или тревога в очите му, забеляза Д’Агоста – само известно любопитство.

— Може ли да влезем?

Мъжът помисли за момент. После отвори вратата широко.

Преминаха през входното антре и влязоха в богато, ако не и пищно, декорирана дневна. Тежки златисти завеси обрамчваха панорамния прозорец, който гледаше към океана. Подът беше покрит с дебели мъхести килими в бяло. Лека миризма на тамян висеше във въздуха. Два померански шпица, един бял и един черен, гледаха към тях от близката отоманка.

Д’Агоста върна вниманието си отново към Бласт. Мъжът не изглеждаше изобщо като прародителя си Одюбон. Беше дребен и предвзет, с тънки мустачки и – като се има предвид климатът – със забележителна липса на тен. Освен това движенията му бяха бързи и гъвкави, и никак не се връзваха с бездушната застинала упадъчност на заобикалящия декор.

— Ще седнете ли? – каза той и им посочи две масивни кресла, тапицирани в тъмночервено кадифе. Говореше като едва доловимо провлачваше думите по южняшки.

Пендъргаст седна и Д’Агоста направи същото. Бласт потъна в един бял кожен диван срещу тях.

— Предполагам, не сте тук във връзка с давания от мен имот на Шел роуд?

— Напълно правилно – отвърна Пендъргаст.

— Тогава с какво мога да ви помогна?

Пендъргаст остави въпроса да виси известно време във въздуха, преди да отговори:

— Тук сме заради „Черната рамка“.

Изненадата на Бласт се прояви само като леко разширяване на очите. След миг той се усмихна, разкривайки дребни блестящо бели зъби. Това съвсем не беше дружелюбна усмивка. На Д’Агоста му заприлича на пор, дребен и готов да ухапе.