Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Аз се качих в стаята си и просто не можех да спра да плача.

Пендъргаст затвори дневника и го пъхна в джоба на сакото си. В този миг една светкавица освети черните дървета зад прозореца и тежък тътен разтърси къщата.

— Невероятно – каза Д’Агоста. – Хелън е откраднала папагала. Точно както е откраднала онези препарирани папагали на Одюбон. Какво си е мислила, че прави, по дяволите?

Пендъргаст не каза нищо.

— Виждал ли си някога папагала? Тя донесе ли го в „Пенумбра“?

Пендъргаст поклати глава безмълвно.

— Ами тази научна лаборатория, за която е говорила?

— Тя нямаше лаборатория, Винсънт. Тя работеше в „Доктори с крила“.

— Имаш ли някаква представа какво е правила?

— За пръв път в живота си не знам какво да мисля.

Проблесна нова светкавица и освети лицето на Пендъргаст, с израз на пълен шок и неразбиране.

Ню Йорк сити

Капитан Лора Хейуърд от отдел „Убийства“ в Нюйоркското полицейско управление предпочиташе да държи вратата на офиса си отворена, отправяйки индиректно послание, че не е забравила корените си като обикновено, патрулиращо в предградията ченге. Беше се издигнала високо и бързо в отдела, и макар да знаеше, че е добра и е заслужила повишението си, съзнаваше с известно неудобство, че да си жена изобщо не вреди за повишението, особено след скандалите за сексуална дискриминация в предишното десетилетие.

Но точно тази сутрин, когато дойде в шест, тя с неохота затвори вратата, макар в управлението да нямаше никой друг. Разследването на поредица убийства, извършени от руската наркомафия на Кони Айлънд се беше влачило из отдела, генерирайки огромно количество писмена работа и съвещания. Най-после се бе стигнало до точката, в която някой – тя – трябваше да седне с папките и да прегледа всичко, така че поне един човек да стигне до дъното на случая и да го изтласка напред.

Към обяд, когато мозъкът й бе почти изпържен от безсмислената бруталност на всичко това, тя стана от бюрото си и реши да вземе малко въздух – да се поразтъпче в парка близо до площад „Полиция“ №1. Отвори вратата и излезе във външния офис, натъквайки се на шумна група ченгета, които висяха в коридора.

Те я поздравиха с малко повече излияния от обикновено и с няколко коси, смутени погледи.

Хейуърд отвърна на поздравите и се спря.

— Добре, какво има?

Многозначителна тишина.

— Никога не съм виждала по-слаби актьори – каза тя небрежно. – Честно, ако седнете да играете покер, спукана ви е работата на всичките.

Шегата излезе плоска и след миг колебание един сержант се обади.

— Капитане, става въпрос за… ъ-ъ-ъ… агент от ФБР. Пендъргаст.

Хейуърд замръзна. Презрението й към Пендъргаст беше добре известно в отдела, както и отношенията й с неговия някогашен партньор Д’Агоста. Пендъргаст винаги успяваше да въвлече Винсънт в лайна до гуша и тя имаше засилващо се предчувствие, че сегашната екскурзия до Луизиана ще завърши така катастрофално, както предишната. Всъщност, може би току-що се беше случило… Когато тези мисли минаха през ума й, Хейуърд се опита да контролира изражението си, да го запази неутрално.

— Какво за агент Пендъргаст? – попита тя хладно.

— Не е точно Пендъргаст – каза сержантът. – А негов роднина. Жена на име Констанс Грийн. Долу е, на централната рецепция, представи се като негова родственица. Явно е негова племенница или нещо такова.

Поредна неловка тишина.

— И? – вдигна вежди Хейуърд.

— Била е зад граница. Запазила си билет за „Куин Мери две“ от Саутхемптън до Ню Йорк, качила се на борда с бебето си.

— Бебе?

— Точно така. На няколко месеца. Родено в чужбина. Както и да е, след като корабът влязъл в пристанището, била задържана на гишето за паспортна проверка, защото бебето липсвало. От „Международни морски превози“ изпратиха радиограма до управлението и я задържахме.

— Убийство?

— Точно така. Изглежда е изхвърлила бебето си от кораба някъде в средата на Атлантическия океан.

Мексиканския залив

„Делта“ 767 изглеждаше сякаш едва ли не се рее на трийсет и четири хиляди стъпки височина, небето беше ясно и безоблачно, морето — безкрайна синя шир далече долу в следобедната светлина.

— Ще желаете ли още бира, сър? – попита стюардесата, наведена загрижено над Д’Агоста.

— Разбира се – отвърна той.

Стюардесата се обърна към спътника на Д’Агоста на съседната седалка.

— А вие, сър? Всичко наред ли е?