Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Като не намериха нищо интересно в кулите, те се върнаха към главната къща и затворената врата. Когато Д’Агоста вдигна фенерчето, Пендъргаст измъкна два дълги винта. Той натисна бравата, отвори вратата и влезе вътре. Д’Агоста го последва – и почти се олюля назад от изненада.

Това беше като да влезеш във вътрешността на яйце на Фаберже. Стаята не беше голяма, но Д’Агоста си помисли, че е като бижу – пълна със съкровища, които блестяха с вътрешно сияние. Прозорците бяха заковани с дъски отвън и с опънат брезент, затваряйки интериора почти херметически, всяка повърхност така любовно излъскана, че дори едно десетилетие изоставяне не бе успяло да затъмни блясъка. Картини покриваха всеки квадратен сантиметър от стената, а интериорът беше натъпкан с великолепни, ръчно изработени мебели и скулптури, подът – застлан с поразителни килими, върху парчета черно кадифе бяха подредени искрящи бижута.

В средата на стаята стоеше един-единствен диван, тапициран с красива светлокафява кожа, в която беше вдълбана удивителна каскада от абстрактни флорални шарки. Ръчно направените линии бяха толкова сръчно и артистично оформени, с такъв замах, толкова хипнотично красиви, че Д’Агоста не можеше да откъсне очи от тях. А освен това и други предмети в стаята крещяха за вниманието му. Няколко фантастични скулптури на удължени глави, изрязани в екзотично дърво, стояха отстрани до редица изящни бижута от злато, скъпоценни камъни и сияещи черни перли.

Д’Агоста прекоси стаята мълчаливо, не успявайки да фокусира вниманието си върху нито една вещ, преди възхитата, породена от току-що видяното чудо, поне малко да се отдръпне. Върху една маса стоеше колекция от малки, ръчно направени книги в елегантни кожени подвързии със златни орнаменти. Д’Агоста взе една и я разлисти, откривайки вътре ръчно написани с красив почерк стихотворения, подписани и датирани от Карен Дуейн. Тъканите вълнени килими бяха застлани в няколко слоя върху пода и разкриваха толкова колоритни и поразителни геометрични шарки, че заслепяваха окото. Той обходи с фенерчето стените наоколо, възхищавайки се на картините, на сияещите от живот пейзажи, на горските поляни около къщата, старите гробища, ослепителните натюрморти и на дори още по-странните пейзажи и фантасмагории. Д’Агоста отиде до най-близката и присви очи, плъзгайки лъча на фенерчето по нея – установявайки, че тя е подписана с М. Дуейн в долния край.

Пендъргаст застана до него мълчалив.

— Мелиса Дуейн – промърмори той. – съпругата на писателя. Изглежда тези платна са нейни.

— Всичките? – Д’Агоста плъзна светлината по другите стени на малката стая. Нямаше картина в черна рамка, всъщност изобщо нямаше никакви картини.

— Боя се, че не е тук.

Д’Агоста бавно смъкна фенерчето. Осъзна, че е дишал плитко и учестено и че сърцето му препуска. Беше странно – повече от странно.

— Що за място е това, по дяволите? И как е останало така, без да бъде ограбено?

— Градът пази добре тайните си. – Сребристите очи на Пендъргаст се стрелнаха, обхващайки всичко, а върху лицето му се изписа изражение на съсредоточеност. Бавно, още веднъж, той прекоси стаята и спря до масата с ръчно изработените книги. Прехвърли ги една по една, прелисти страниците и ги върна обратно. После излезе от стаята и тръгна по коридора към стаята на дъщерята. Д’Агоста го последва и влезе точно в момента, когато Пендъргаст разглеждаше лавицата с еднакво подвързани червени томове. Тънката му ръка се протегна и смъкна последната. Той прелисти страниците; всички бяха черни. Пендъргаст я върна обратно и извади предпоследната в редицата. В тази нямаше нищо, освен хоризонтални линии, начертани явно с линия, толкова гъсто, че всяка страница изглеждаше почти черна от тях.

Пендъргаст избра следващата книга, прехвърли я и нея, откривайки още гъсти линии и някакви груби, ченгелообразни, детски скици в началото. Следващият том съдържаше разбъркани драсканици с несигурна ръка, които се издигаха и спускаха по страницата.

Агентът започна да чете гласно, наслуки, проза, написана в поетични строфи.

Аз не мога

Да спя аз не бива

Да спя. Те идват ,

те шепнат

Неща. Те ми показват

Неща. Аз не мога

Да го изключа ,

не мога

Да го изключа. Ако отново заспя,

Ще умра… Заспиване

=

Смърт

Сън = Смърт

Смърт = Аз не мога

Да го изключа

Пендъргаст прелисти няколко страници. Бълнуванията продължаваха, докато изглежда се разтвориха в несвързани думи и нечетливи драсканици. Той замислено върна книгата обратно и измъкна друга, много по-напред в редицата, отваряйки я по средата. Д’Агоста видя уверени линии и дори написано, очевидно от момиче, със завъртулки на цветенца и смешни лица в полетата и „и-та“, които бяха оградени с безброй точици.