Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Блестящият ученик? – попита Д’Агоста невярващо.

Пендъргаст кимна.

— След като прочетох това, започнах да разпитвам в Кемп за семейство Дуейн. Гражданите не изпитваха никакви задръжки, забелязах аз. Чух истински водопад от слухове и злонамерени намеци. Убийци-маниаци, които излизали само нощем. Лудост и насилие. Дебнещи и опасни. Стана трудно да пресявам фактите от измислиците, градските мълви от реалността. Единственото напълно сигурно нещо е, че сега вече всички са мъртви, всеки от тях умрял по един изключително неприятен начин.

— Всички?

— Майката се самоубила. Синът умрял на подсъдимата скамейка, очаквайки изпълнението на присъдата за убийствата с брадва, за които ти говорих. Дъщерята свършила в лудница, след като отказала да спи в продължение на две седмици. Последен починал бащата, застрелян от градския шериф на Сънфлауър.

— Какво се случило?

— Както изглежда, започнал да се шляе из града, да подкача жените и да заплашва хората. Появили се рапорти за вандализъм, разрушения, започнали да изчезват бебета. Хората, с които говорих, намекнаха, че може би по-скоро е било изпълнение на смъртна присъда, отколкото убийство – с мълчаливото одобрение на бащите от Сънфлауър. Шерифът и подчинените му простреляли господин Дуейн в къщата му, когато той, според слуховете, оказал съпротива при ареста. Не е имало разследване.

— Исусе – поклати глава Д’Агоста. – Това обяснява реакцията на келнерката. Както и цялата тази враждебност наоколо.

— Именно.

— Какво, по дяволите, мислиш, че им се е случило?

— Представа нямам. Но искам да ти кажа следното: убеден съм, че те са били обектът на посещението на Хелън.

— Доста смело допускане.

Пендъргаст кимна.

— Помисли само: не са ли те единствените уникални елементи в един иначе незабележителен град? Тук няма нищо друго интересно. По някакъв начин те са брънката, която търсим.

Келнерката спря до тяхната маса, отнесе чиниите им и тръгна, въпреки че Д’Агоста понечи да си поръча кафе.

— Питам се дали да не си поръчам чаша мока-джава – каза Д’Агоста, като се опитваше да привлече вниманието й.

— Не знам защо, Винсънт, но се съмнявам, че ще получиш твоята джава или каквото и да е друго, в това заведение.

Д’Агоста въздъхна.

— И кой живее в къщата сега?

— Никой. Била изоставена и затворена след прострелването на господин Дуейн.

— Отиваме там – произнесе Д’Агоста по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

— Точно така.

— Кога?

Пендъргаст вдигна пръст към келнерката.

— Веднага щом си получим сметката от нашата потайна, но въпреки всичко, сладкодумна и убедителна келнерка.

Келнерката изобщо не дойде със сметката. Вместо нея се появи мениджърът на хотела. Той остави сметката на масата и после, без дори опит за извинение, ги информира, че няма да могат да останат да пренощуват.

— Какво имате предвид? – каза Д’Агоста. – Ние сме резервирали стаята; взехте номерата на кредитните ни карти.

— Тук ще се проведе голямо парти – отвърна мъжът. – Те имаха предварителна резервация, която рецепционистката не е забелязала – а както можете да видите, това е малък хотел.

— Много лошо за тях – каза Д’Агоста. – Ние вече сме тук.

— Още не сте си разопаковали багажа – отвърна мениджърът. – Всъщност, наредих да изнесат куфарите от стаите ви. Вече дори скъсах ваучера на кредитната ви карта. Съжалявам.

Но той никак не звучеше като да съжалява и Д’Агоста изпита желание да го хване и да го тръшне на пода, когато Пендъргаст сложи ръка на рамото му:

— Много добре. – Агентът бръкна в портфейла си да плати сметката кеш. – Приятна вечер, тогава.

Мениджърът се отдалечи и Д’Агоста се обърна към Пендъргаст:

— Ще оставиш този негодник да се държи така пренебрежително с нас? Съвсем ясно е, че ни изритва оттук заради въпросите, които задаваш – и древната история, която раздухваме.

В отговор Пендъргаст кимна към прозореца. Проследявайки погледа му, Д’Агоста видя хотелския мениджър да пресича улицата. Докато го гледаше, онзи отмина няколко сгради, затворени за през нощта, и изчезна в шерифския офис.

— Що за град е това, по дяволите? – промърмори Д’Агоста. – Току-виж след малко дошли селяни с вили.

— Не е в наш интерес да оставаме в града – каза Пендъргаст. – Няма смисъл да усложняваме нещата. Предлагам да напуснем веднага – преди местния шериф да намери претекст да ни изгони.

Те излязоха от ресторанта и се насочиха към паркинга зад хотела. Бурята, която бе заплашвала да се разрази, вече почти бе дошла: вятърът огъваше върховете на дърветата и в далечината се чуваше глух тътен. Пендъргаст вдигна покрива на кабриото, докато Д’Агоста влизаше в купето. После влезе и той, запали двигателя и подкара колата по една задна алея, после мина през града по задните улички, избягвайки оживените артерии.