Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Къщата на Дуейн се намираше на две мили от града, на път с изкъртени павета, който на времето очевидно е бил добре поддържан, но сега представляваше малко повече от коловоз. Той шофираше внимателно, като се стараеше да не закачи дъното на Спайдъра в някой твърд боклук. От двете страни на пътя напираше плътен гъсталак от дървета, приличните им на скелети клони се сплитаха на фона на нощното небе над главите им. Д’Агоста, подскачащ на седалката си с тракащи зъби, си помисли, че май замбийският Ленд роувър беше за предпочитане пред тези условия.

Пендъргаст направи последен завой и къщата изникна пред тях на светлината на фаровете, с кълбящи се над нея облаци. Д’Агоста я гледаше изненадано. Беше очаквал голяма, елегантна постройка, толкова претруфена, колкото обикновена бе останалата част от града. А това, което виждаше, беше наистина голямо, да, но трудно можеше да се нарече елегантно. Всъщност, приличаше повече на крепост, останала от дните на Завоюването на Луизиана. Изградена от големи, грубо огладени греди, тя беше окичена с високи кули от всяка страна и дълга, ниска централна фасада с безброй малки прозорци. Отгоре на тази фасада имаше странна анахронична тераса, оградена от железен парапет с изострени краища. Къщата стоеше самотна на малко земно възвишение. Отзад на изток се простираше гора, гъста и тъмна, която водеше към мочурището Блек Брейк. Докато Д’Агоста се взираше в постройката, една назъбена светкавица прониза гората, за миг очертавайки силуета й в призрачно жълта светлина.

— Изглежда така, сякаш някой се е опитал да направи кръстоска между замък и колиба – каза той.

— Първият собственик е бил дървен барон, все пак. – Пендъргаст кимна към терасата. – Няма съмнение, че я е използвал, за да оглежда владението си. Прочетох, че той лично притежавал шейсет хиляди акра земя – включително голяма част от кипарисовите гори в Блек Брейк, – преди правителството да я обяви за Горско стопанство.

Той плъзна колата към къщата и спря. Погледна за кратко в огледалото за обратно виждане, преди да направи няколко маневри и да изключи двигателя.

— Очакваш ли компания? – попита Д’Агоста.

— Няма смисъл от привличане на вниманието.

Дъждът започна: тежки капки забарабаниха по предното стъкло и платнения покрив. Пендъргаст излезе и Д’Агоста побърза да го последва. Изтичаха до заслона на една задна веранда. Д’Агоста вдигна очи с известно безпокойство към несиметричната постройка. Беше точно от типа ексцентрични къщи, които могат да привлекат един писател. Всяко малко прозорче бе с грижливо спуснати капаци, а самата врата – заключена с катинар и верига. Пищна растителност обкръжаваше къщата, смекчавайки грубите линии на основата, а по някои от гредите се спускаха мъх и лишеи.

Пендъргаст се огледа за последен път, после насочи вниманието си към катинара. Хвана го за закопчалката и го обърна насам-натам, после плъзна другата си ръка, с малък инструмент в нея, по цилиндричния корпус. Бързо завъртане – и катинарът се отвори с шумно изскърцване.

Пендъргаст свали веригата и я пусна на земята. Самата врата също се оказа заключена; няколко сръчни, умели движения, и ключалката беше преодоляна. После агентът се изправи и натисна бравата. Вратата се отвори с жално изскърцване на пантите. Като извади фенерчето от джоба си, той пристъпи вътре. Д’Агоста отдавна бе научил, че когато работи с Пендъргаст, никога не бива пропуска да носи две неща: пистолет и фенерче. Той извади сега своето и последва агента в къщата.

Озоваха се в голяма старомодна кухня. В центъра стояха дървена маса и печка, а хладилникът и миялната машина бяха сложени в една редица покрай отсрещната стена. С това свършваше всяка прилика с нормална семейна кухня. Шкафовете зееха отворени и стъклария и грънци, почти всичките счупени, се изливаха от рафтовете по плотовете и пода. Остатъци от хранителни продукти – жито, ориз, боб – се виждаха пръснати наоколо – изсъхнали, разпръснати от плъхове и обхванати от стар мухъл. Столовете бяха прекатурени и разцепени, а стените – нашарени с дупки, направени от тежък чук – или може би – от юмрук. От тавана бяха изпопадали парчета мазилка, създавайки миниатюрни купчинки от бял прах тук-там по пода, в които ясно личаха отпечатъците и изпражненията на гризачите. Д’Агоста обходи с фенерчето си помещението, осветявайки скръбната картина. Лъчът спря в един ъгъл, където на пода се виждаше голяма, отдавна засъхнала локва от нещо, прилично на кръв; по стената над нея, на височината на гърдите, имаше няколко неравни дупки, произведени от стрелба с тежкокалибрена пушка с подобни пръски от засъхнала кръв и мръсотия.