Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Ако Пендъргаст се бе развълнувал, той не го показа. За Д’Агоста жестовете на агента на ФБР – докато той палеше следващата цигара на жената – изглеждаха почти апатични.

— Натам ли беше тръгнала? – попита той, пускайки запалката обратно в джоба си. – Към Горското стопанство?

Жената извади цигарата от устата си, огледа я, сдъвка няколко пъти дъвката си, после пъхна пак цигарето между устните си, сякаш го завинтва обратно на мястото му.

— Не.

— Мога ли да попитам къде?

Жената разигра цял театър, уж опитвайки се да си спомни.

— Чакай да видим… Беше преди много време… – Отличната памет изглежда бе започнала да се замъглява.

Появи се втора двайсетачка; и отново изчезна по същия начин в деколтето.

— Сънфлауър – каза тя веднага.

— Сънфлауър? – повтори Пендъргаст.

Жената кимна.

— Сънфлауър, Луизиана. Няма и две мили отвъд междущатската граница. Вземате разклона за Богалуса, точно преди блатото. – И тя посочи с ръка.

— Във висша степен съм ви задължен. – Пендъргаст се обърна към Д’Агоста. – Винсънт, нека не губим време.

Когато тръгнаха обратно към колата, жената се провикна:

— Когато отминете старата минна шахта, хванете надясно!

Сънфлауър , Луизиана

— Избра ли си вече, сладурче? – попита келнерката.

Д’Агоста пусна менюто на масата.

— Котла [26] Вид морска риба. – Б.пр. .

— Пържена, печена на фурна, или на скара?

— На скара.

— Отличен избор. – Тя си записа в тефтерчето и се обърна. – А вие, сър?

— Задушено върху борова кора, моля – каза Пендъргаст. – Без царевичните бухти.

— Готово. – Тя си отбеляза поръчката, после се отдалечи енергично на практичните си бели обувки.

Д’Агоста я изгледа как се насочва към кухнята. После въздъхна и отпи от бирата си. Беше един дълъг, изморителен следобед. Сънфлауър, Луизиана, беше град с около три хиляди жители, заобиколен от едната страна с гора от вечнозелени дъбове, а от другата – с обширно кипарисово мочурище, известно като Блек Брейк. Градчето се оказа съвършено незабележително: малки занемарени къщи с огради от колчета, изтъркани пешеходни алеи по крайбрежието, които плачеха за ремонт, и апатични кучета, дремещи на верандите. Беше всъщност едно трудолюбиво, упорито, опърпано селце, забравено от външния свят.

Те се бяха регистрирали в единствения хотел на градчето, после се разделиха и всеки тръгна по задачите си, опитвайки се да открие защо Хелън Пендъргаст беше тръгнала да прави тридневно пътешествие до такова отдалечено място.

Споходилият ги напоследък късмет изглежда ги бе напуснал с влизането в Сънфлауър. Д’Агоста бе прекарал пет безполезни часа, вглеждайки се в празни лица и стигайки до задънена улица. Тук нямаше арт дилъри, музеи, частни колекции или исторически общества. Никой не си спомняше да е виждал Хелън Пендъргаст – снимката, която беше показвал наоколо, предизвика само безразличие. Дори колата не породи проблясък на спомен. Джон Джеймс Одюбон, показаха проучванията им, никога не е бил в близост до този район на Луизиана.

Когато Д’Агоста и Пендъргаст най-после се срещнаха в малкия хотелски ресторант за вечеря, той се почувства почти толкова обезсърчен, колкото агентът на ФБР изглеждаше тази сутрин. Сякаш в унисон с настроението му, слънчевото небе се беше покрило с плътни облаци, които заплашваха с буря.

— Ядец – каза той в отговор на въпроса на Пендъргаст и разказа за разочароващата си сутрин. – Може би онази възрастна жена е запомнила погрешно. Или просто ни е изпързаляла заради друга двайсетачка… Ами ти?

Поръчката пристигна и келнерката сложи чиниите пред тях с жизнерадостно „Заповядайте!“ Пендъргаст се вгледа в своята мълчаливо, гребна малко задушено с лъжицата си, за да го опита.

— Да ви донеса ли още една бира? – попита тя Д’Агоста със сияещо лице.

— Защо не?

— Клубна сода? – предложи тя на Пендъргаст.

— Не, благодаря, това ще е напълно достатъчно.

Келнерката се отдалечи.

Д’Агоста повтори въпроса си:

— Е? Някакъв късмет?

— Един момент. – Пендъргаст извади клетъчния си телефон и набра. – Морис? Ще нощуваме в Сънфлауър. Точно така. Лека нощ. – Той остави настрана телефона. – Моят опит, боя се, беше точно толкова обезсърчаващ, колкото твоя. – Само че изказаното разочарование противоречеше на блясъка в очите му и на слабата усмивка, повдигаща ъгълчетата на устните му.

— Защо ли не ти вярвам? – произнесе накрая Д’Агоста.