Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Слаба искрица на интерес просветна в очите на Пендъргаст.

Д’Агоста потупа джоба на сакото си.

— Точно така. Той е другият човек, който е преследвал „Черната рамка“. Ти сгреши, когато каза, че сме стигнали до сляпа улица.

— Картината вече може да е навсякъде – възрази Пендъргаст.

— Къде, по дяволите? Предаваш ли се? – Д’Агоста го изгледа настойчиво. После се обърна и надникна в коридора.

— Морис? Хей! Морис! – Къде се беше дянал този човек, когато наистина му трябваше?

Известно време бе пълна тишина. След това – нерешително хлопване в далечните крила на имението. Минута по-късно се чу шляпането на стъпки по задното стълбище. Иззад ъгъла на коридора се появи Морис.

— Моля да ме извините – изпъхтя той, докато се приближаваше, с разширени очи.

— Онова пътуване на Хелън, за което споменахте миналата вечер. Когато е заминала без предупреждение и я е нямало две нощи?

— Да? – кимна Морис.

— Можете ли да ни кажете нещо повече за него? Бележки от бензиностанции, хотелски сметки?

Морис мълча дълго, след което вдигна рамене:

— Нищо, сър.

— Съвсем нищо ли не каза след връщането си? И дума ли?

Морис поклати глава.

— Съжалявам, сър.

Пендъргаст седеше абсолютно неподвижен в стола си. Над салона се спусна тишина.

— Сега, като се замислих, имаше едно нещо – обади се икономът. – Макар да не вярвам, че ще ви е от полза.

Д’Агоста скочи.

— Какво е то?

— Ами… – Старият иконом се поколеба. На Д’Агоста му се прииска да го хване за реверите и да го разтърси.

— Само това, че… сега си спомням, че ми се обади, сър. Онази първа сутрин, от пътя.

Пендъргаст бавно се изправи.

— Продължавайте, Морис – каза той тихо.

— Беше към девет. Пиех кафе в сутрешната стая [23] В някои големи стари къщи в миналото имало специална стая, в която се седяло сутрин. – Б.пр. . Телефонът звънна, беше госпожа Пендъргаст. Забравила ААА картата си [24] Американска автомобилна асоциация, осигурява пътна помощ и сервизни услуги на собствениците на автомобили. – Б.пр. в кабинета. Беше спукала гума и й трябваше номера на членската карта. – Морис погледна Пендъргаст. – Помните, че тя не можеше да се справя изобщо с колите, сър.

— Това ли е?

Морис кимна.

— Взех картата и продиктувах номера. Тя ми поблагодари.

— Нищо друго? – притисна го Д’Агоста. – Някакъв страничен шум? Разговор, може би?

— Беше толкова отдавна, сър. – Морис се замисли дълбоко.

— Струва ми се, че се чуваше шум от трафика. Може би клаксон. Сигурно се е обадила от външна телефонна кабинка.

Известно време никой не проговори. Д’Агоста се почувства напълно изцеден.

— Ами гласът й? – попита Пендъргаст. – Звучеше ли напрегнато или разтревожено?

— Не, сър. Всъщност, сега наистина си спомням – тя каза, че е извадила късмет, че точно там е спукала гума.

— Късмет? – повтори Пендъргаст. – Защо?

— Защото можела да изяде един крем карамел, докато чака. Никой не помръдна. След което внезапно Пендъргаст скочи. Като се стрелна покрай Д’Агоста и Морис, той изтича към площадката, без да каже и дума, и се спусна бързо надолу по стъпалата.

Д’Агоста го последва. Централният коридор беше празен, но той чу шум откъм библиотеката. Влезе в стаята и видя агента трескаво да рови по рафтовете и да хвърля книги по пода. Най-после взе някакъв том, плъзна се до една маса и разлисти страниците. Д’Агоста забеляза, че книгата беше Пътен атлас на Луизиана. В ръката на Пендъргаст се появиха линия и молив и той се прегърби над атласа, като мереше и си отбелязваше с молива.

— Ето това е – прошепна той, забивайки пръст в страницата. И без друга дума излезе с бързи крачки от библиотеката.

Д’Агоста го последва през дневната, килера за провизии и кухнята в дъното, до задната врата на плантаторската къща. Пендъргаст вземаше стъпалата по две наведнъж и се втурна през обширната градина към боядисан в бяло обор, превърнат в гараж с половин дузина места. Отвори вратите и изчезна в тъмнината отвъд.

Д’Агоста продължи. Широкото мъждиво осветено пространство миришеше леко на сено и на моторно масло. Когато очите му привикнаха, той различи три покрити с импрегнирани покривала обекта, които можеха да бъдат само автомобили. Пендъргаст се приближи към единия и свали брезента. Под него се разкри двуместно червено кабрио с ниско окачване. То блестеше на непряката светлина в помещението.

— О! – подсвирна Д’Агоста. – Спортно Порше. Каква красота!