Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Пендъргаст отпи изискано от чая, после продължи:

— През 1826-та отишъл в Англия, където намерил печатар да направи гравюри от неговите рисунки с водни бои. После обходил нашир и длъж Америка и Европа, за да си осигури абонати за книгата, която в края на краищата станала „Птиците на Америка“. Последното издание е било през 1838-ма, по което време Одюбон достига велика слава. Няколко години по-късно той започва работа по друг силно амбициозен проект, „Живородените четириноги на Северна Америка“. Но разумът му започнал да отслабва и книгата трябвало да бъде завършена от синовете му. Бедният човек страдал от ужасна деменция и прекарал последните си години в бълнуващо умопомрачение, умирайки шейсет и петгодишен в Ню Йорк сити.

Д’Агоста подсвирна тихо.

— Интересна история.

— Наистина.

— И никой няма представа какво е станало с „Черната рамка“?

Пендъргаст поклати глава.

— Това, както изглежда, е Свещеният Граал на изследователите на Одюбон. Утре ще посетя къщата на Арне Торгенсон. Лесно се стига, намира се само на няколко мили западно от Порт Алън. Надявам се оттам да понауча нещичко за следите на картината.

— Но ако се съди по данните, които спомена, ти вярваш… – Д’Агоста млъкна, търсейки най-тактичния начин да изкаже въпроса. – Ти вярваш, че интересът на съпругата ти към Одюбон и „Черната рамка“… е започнал, преди да се запознае с теб?

Пендъргаст не отговори.

— Ако ще ти помагам – каза Д’Агоста, – не можеш да млъкваш всеки път, когато зачекна неудобна тема.

Пендъргаст въздъхна.

— Напълно си прав. Изглежда наистина Хелън е била очарована – може би дори обсебена – от Одюбон много по-рано. Тази страст да научи повече за Одюбон, да е по-близо до творчеството му, е довела – в някаква степен – до срещата ни. Изглежда особено я е интересувало намирането на „Черната рамка“.

— Защо е пазила в тайна от теб този интерес?

— Предполагам – той направи пауза, гласът му беше дрезгав – не е искала да знам, че отношенията ни не са основани на щастлива случайност, а по-скоро на среща, която тя умишлено – може би дори цинично – е организирала. – Лицето на Пендъргаст беше толкова мрачно, че Д’Агоста почти съжали, че е задал въпроса.

— Ако се е конкурирала с някой друг да намери „Черната рамка“ – каза Д’Агоста, – може да е чувствала, че е в опасност. Промени ли се някак поведението й в седмиците преди нейната смърт? Беше ли нервна, възбудена?

Пендъргаст отговори бавно.

— Да. Смятах, че се дължи на някакви усложнения, свързани с работата, с подготовката за сафари. – Той поклати глава.

— Направи ли нещо необичайно?

— Не се задържах много време в „Пенумбра“ през онези последни няколко седмици.

Зад гърба си Д’Агоста чу леко покашляне. Отново Морис.

— Само исках да ви информирам, че ще си лягам – каза икономът. – Ще има ли нещо друго?

— Само едно нещо, Морис – каза Пендъргаст. – През седмиците, непосредствено преди последното ми пътуване с Хелън, ме нямаше, бях далеч.

— В Ню Йорк – кимна Морис. – Подготвяхте сафарито.

— Казвала ли е, направила ли е нещо необичайно съпругата ми, докато ме нямаше? Получавала ли е писмо или телефонно обаждане, което да я разстрои, например?

Прислужникът се замисли.

— Не си спомням, сър. Мисля, че изглеждаше по-скоро развълнувана, особено след онова пътуване.

— Пътуване? – вдигна вежди Пендъргаст. – Какво пътуване?

— Една сутрин колата й ме събуди, когато я изкара на алеята – знаете колко шумна беше, сър. Никаква бележка, никакво предупреждение, нищо. Спомням си, беше около седем, неделя сутринта. Две нощи по-късно се върна. И нито думичка къде е била. Но си спомням, че направо не беше на себе си. Развълнувана от нещо, но не го сподели.

— Разбирам – каза Пендъргаст, разменяйки погледи с Д’Агоста. – Благодаря ви, Морис.

— За нищо, сър. Лека нощ. – И старият прислужник се обърна и изчезна по коридора е тихи стъпки.

Д’Агоста излезе на междущатско шосе 10 към магистрала Бел Фас, и натисна газта по почти празния път. Беше поредният топъл февруарски ден и той бе смъкнал прозорците, и включил радиото на станцията за класически рокендрол. Чувстваше се по-добре, отколкото беше от дни наред. Когато колата избуча по магистралата, той гаврътна едно кафе „Криспи крем“ и върна чашата на поставката. Двете тиквени понички му се бяха усладили безумно, по дяволите калориите им. Нищо не можеше да развали настроението му.