Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Предлагате я за продажба?

Пендъргаст поклати глава.

— Не. Искаме да я изследваме.

— Винаги е добре да се познава конкуренцията – каза Бласт.

Пендъргаст прехвърли крак върху крак.

— Странно, че споменахте за конкуренция. Защото има друга причина да сме тук.

Бласт наклони въпросително глава на една страна.

— Хелън Естерхази Пендъргаст. – Агентът от ФБР произнесе бавно всяка дума.

Този път Бласт остана напълно неподвижен. Той погледна от Пендъргаст към Д’Агоста, после обратно.

— Съжалявам, но тъй като стана дума за имена: мога ли да попитам за вашето, моля?

— Специален агент Пендъргаст – каза той. – А това е помощникът ми, лейтенант Д’Агоста.

— Хелън Естерхази Пендъргаст – повтори Бласт. – Ваша роднина ли е?

— Беше ми съпруга – студено отвърна Пендъргаст.

Дребният мъж разпери ръце.

— Никога не съм чувал това име през живота си. Съжалявам. А сега, ако това е всичко…? — Той стана.

Пендъргаст също стана рязко. Д’Агоста настръхна, но вместо да се конфронтира физически с Бласт, както се страхуваше, агентът хвана ръце зад гърба си, приближи се до панорамния прозорец и погледна през него. След това се обърна и прекоси стаята, изследвайки многобройните картини една по една, сякаш се намираше в музейна галерия. Бласт остана, където беше, неподвижен, само очите му се местеха, докато следваха агента. Пендъргаст отиде във входното антре и спря за момент пред една затворена врата. Ръката му внезапно бръкна в черното сако, извади нещо и докосна затворената врата; след което внезапно я отвори.

Бласт се беше вторачил в него.

— Какво, по дяволите…? – извика той ядосано.

Пендъргаст бръкна в килера, избута настрана няколко

неща, и измъкна изотзад дълго кожено палто; беше с жълто-черни тигрови шарки.

— Как се осмелявате да посягате на личната ми собственост? – Бласт се приближи.

Пендъргаст разтърси палтото, оглеждайки го отгоре до долу.

— Като за принцеса – каза той, като се обърна към мъжа с усмивка. – Напълно автентично. – Той бръкна в килера отново, измествайки настрана още палта, докато Бласт стоеше, почервенял от гняв. – Оцелот, маргай [27] Дългоопашата котка. – Б.пр. … истинска галерия от застрашени видове. А са нови, ловувани съвсем определено след забраната от 89-та година, наложена от CITES, да не говорим за забраната от 72-ра година, наложена от ESA.

Той върна палтата в килера и затвори вратата.

— Няма съмнение, че Службата за прилагане на американския закон за рибите и дивеча би проявила интерес към колекцията ви. Да им се обадим ли?

Отговорът на Бласт изненада Д’Агоста. Вместо да продължи да протестира, той видимо се отпусна. Разкривайки зъби в поредна усмивка, мъжът изгледа Пендъргаст отгоре до долу, сякаш го преценяваше.

— Моля – посочи той с жест. – Виждам, че има още за какво да си говорим. Седнете.

Пендъргаст се върна в креслото си, а Бласт – в своето.

— Ако съм в състояние да ви помогна… каква ще бъде участта на малката ми колекция? – Бласт кимна към килера.

— Зависи от това доколко добре върви разговорът.

Бласт издиша: дълъг, бавен, съскащ звук.

— Позволете да ви повторя името – каза Пендъргаст. – Хелън Естерхази Пендъргаст.

— Да, да, спомням си съпругата ви много добре. – Той скръсти маникюрираните си ръце. – Моля да ми простите преструвката преди малко. Дългият опит ме е научил да бъда резервиран.

— Продължете – отвърна студено Пендъргаст.

Бласт сви рамене.

— Съпругата ви и аз бяхме конкуренти. Изгубих повече от двайсет години да търся „Черната рамка“. Чух, че тя душила наоколо, че разпитвала за нея. Не бях доволен, казано най-меко. Както, без съмнение, знаете, аз съм прапраправнук на Одюбон. Картината беше моя – по рождено право. Никой не би трябвало да има правото да печели от нея – освен мен.

— Одюбон е нарисувал „Черната рамка” в санаториума, но не я е взел със себе си. Според най-вероятния сценарий я е дал на някой от тримата лекари, които са го лекували. Един от тях изчезнал напълно. Другият се преместил в Берлин – ако картината е била с него, тя по-скоро е била унищожена във войната или изгубена завинаги. Фокусирах търсенето си върху третия лекар, Торгенсон – като не се надявах особено.

— Той разпери ръце. – Чрез тази връзка се натъкнах на съпругата ви. Виждал съм я само веднъж.

— Къде и кога?

— Преди петнайсет години, може би. Не, не чак петнайсет. В старото имение на Торгенсон в покрайнините на Порт Алън.