Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Разпитах госпожа Грийн в каютата й и заключих, че тя не е нищо повече от една свръх закриляща майка – знаете как може да е – и че не съществува реална заплаха. Помислих си, че пътникът, който се беше оплакал, явно е проявил прекомерно любопитство.

— Как изглеждаше тя? Госпожа Грийн, имам предвид.

— Спокойна, сдържана, по-скоро официална.

— А бебето?

— В стаята с нея, в детско кошче, осигурено от домакинството на кораба. Спеше по време на посещението ми.

— А после?

— Госпожа Грийн се затвори в каютата си за три или четири дни. След това човек можеше да я види на кораба през останалата част от пътуването. Не знам да е имало други инциденти – до момента, в който тя не можа да покаже бебето си при паспортната проверка. Виждате ли, бебето беше твърде малко и затова бе добавено в паспорта й, както обикновено се постъпва, когато някой роди на борда.

— Видя ли ви се нормална?

— Напълно нормална при единствения ми разговор с нея. И необичайно уравновесена за млада дама на нейната възраст.

Следващият свидетел беше домакинът, който потвърди онова, което директорът по сигурността вече бе казал: че пътничката се качила с бебето си, че страстно го бранела и че изчезнала в каютата си за няколко дена. После, към средата на пътуването, са я виждали да се храни в ресторантите и да се разхожда из кораба без бебето. Хората предположили, че има бавачка или е използвала услугите на кораба за случая. Държала се затворено, не говорела с никого, отхвърляла всички приятелски жестове.

— Помислих си – каза домакинът, – че е някоя от онези изключително богати ексцентрички, нали знаете, които имат толкова много пари, че могат да се държат както си искат и няма кой да им каже нищо. Но… – Той се поколеба.

— Продължавайте.

— Към края на пътуването започнах да мисля, че тя може би е малко… луда.

Хейуърд спря пред вратата на малка килия. Никога не беше виждала Констанс Грийн, но беше чувала много за нея от Вини. Той винаги беше говорил за нея сякаш беше по-възрастна, но когато вратата се отвори, Хейуърд се изуми, когато видя млада жена на не повече от двайсет и две или двайсет и три години, тъмната коса, на която беше старомодно подстригана, да седи чинно на сгъваемото легло, все още в официалното си облекло от кораба.

— Може ли да вляза?

Констанс Грийн я погледна. Хейуърд се гордееше, че може да чете по очите на хората, но тези бяха непроницаеми.

— Моля, заповядайте.

Хейуърд седна на самотния стол в стаята. Беше ли възможно тази жена наистина да е хвърлила собственото си дете в Атлантическия океан?

— Аз съм капитан Хейуърд.

— Удоволствие е да се запозная с вас, капитане.

При тези обстоятелства от старомодната изисканост на поздрава по гърба на Хейуърд плъзнаха студени тръпки.

— Аз съм приятелка на лейтенант Д’Агоста, когото познавате, и също така понякога съм работила с вашия… ъ-ъ-ъ… чичо, специален агент Пендъргаст.

— Не ми е чичо. Алойзиъс е мой законен настойник. Не сме роднини. – Тя поправи Хейуърд предвзето, с изискана педантичност.

— Разбирам. Имате ли семейство?

— Не – дойде бързият рязък отговор. – Отдавна са починали.

— Съжалявам. Първо, питах се дали можете да ми помогнете с подробностите… имаме малък проблем с намирането на юридическите ви документи. Да знаете случайно номера на социалната си осигуровка?

— Нямам номер на социална осигуровка.

— Къде сте родена?

— Тук, в Ню Йорк. На Уотър стрийт.

— Името на болницата?

— Родена съм вкъщи.

— Ясно. – Хейуърд реши да се откаже от тази линия на разпит; техният правен отдел щеше рано или късно да го изясни, и ако истината се потвърдеше, тя просто избягваше трудния разпит. – Констанс, аз съм в отдела по убийства, но този случай не е мой. Тук съм само за да установя фактите. Не сте длъжна да отговаряте на въпросите ми и това не е официално. Разбирате ли?

— Разбирам перфектно, благодаря.

Хейуърд отново бе изненадана от старомодната интонация на речта й; нещо в начина, по който се държеше; нещо в тези очи, толкова стари и мъдри, че изглеждаха не на място върху такова младо тяло.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Наистина ли хвърлихте бебето си в океана?

— Да.

— Защо?

— Защото беше дявол. Като баща си.

— А бащата е…?

— Мъртъв.

— Как се казваше?

В стаята надвисна тишина. Студените виолетови очи не трепнаха пред нейните и Хейуърд разбра по-добре, отколкото ако Грийн би могла да каже, че тя никога, никога няма да отговори на въпроса.