Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— И какво точно се случи на тази среща? – Гласът на Пендъргаст беше напрегнат.

— Казах й същото, което казвам сега и на вас: че картината е моя по рождено право и настоявам тя да прекрати търсенето.

— А какво каза Хелън? – Гласът на Пендъргаст прозвуча още по-ледено.

Бласт си пое дълбоко дъх.

— Това беше интересното.

Пендъргаст чакаше. Въздухът изглеждаше замръзнал.

— Помните ли какво казахте по-рано за „Черната рамка“? „Искаме да я изследваме“, казахте вие. Точно такива бяха и нейните думи. Каза ми, че не иска да притежава платното. Не искала да печели от него. Само искала да го изследва . Тъй като беше заинтересована, се съгласи, че картината би трябвало да е моя. Бях доволен да го чуя и си стиснахме ръцете. Разделихме се приятелски, може да се каже. – Поредна тънка усмивка.

— Какви бяха точните й думи?

— Каза ми: „Разбирам, че я търсите от дълго време. Моля ви, повярвайте, не искам да я притежавам , искам само да я изследвам. Искам да се договорим за нещо. Ако аз я намеря – ще ви я предам, но в замяна трябва да ми обещаете, че ако вие пръв я намерите, ще ми позволите да я изследвам“. – Нямах нищо против това споразумение.

— Глупости ! – надигна се Д’Агоста от креслото. Не можеше да се сдържа повече. – Хелън прекарва години в търсене на картината – само за да я погледне ? Няма начин. Лъжете.

— Кълна се, това е истината — настоя Бласт. И пак се усмихна като пор.

— Какво се случи после? – попита Пендъргаст.

— Това беше. Всеки си тръгна по пътя. Тази е единствената ми среща с нея. Повече никога не я видях. И това е светата истина.

— Никога? – вдигна вежди Пендъргаст.

— Никога. И това е всичко, което знам.

— Знаете много повече – каза Пендъргаст, внезапно усмихвайки се. – Но преди да продължите нататък, господин Бласт, нека ви предложа нещо, което, както изглежда, не знаете – като знак на доверие.

Първо тояга , а сега — морков , помисли си Д’Агоста. Запита се накъде бие Пендъргаст.

— Имам доказателство, че Одюбон е дал картината на Торгенсон – каза агентът.

Бласт се наведе напред, лицето му внезапно придоби заинтересовано изражение.

— Доказателство, казвате?

— Да.

Надвисна дълга тишина. Бласт се облегна назад.

— Е, тогава съм повече отвсякога убеден, че картината я няма. Била е унищожена, когато последната му къща е изгоряла до основи.

— Искате да кажете, имението му в Порт Алън? – попита Пендъргаст. – Не знаех, че там е имало пожар.

Бласт го изгледа с дълъг поглед.

— Има много неща, които не знаете, господин Пендъргаст. Порт Алън не беше последното жилище на д-р Торгенсон.

Пендъргаст не можа да прикрие изненадата си.

— Наистина?

— В последните години от живота си Торгенсон изпаднал в сериозни финансови затруднения. Бил преследван от кредитори: банки, местни търговци, дори общината, заради просрочени данъци. В края на краищата бил изгонен от къщата си в Порт Алън. Преместил се по принуда в една барака край реката.

— Откъде знаете всичко това? – поиска да знае Д’Агоста.

В отговор Бласт се изправи и излезе от стаята. Д’Агоста чу да се отваря врата, шум от чекмеджета. Минута по-късно той се върна с папка в ръката. Подаде я на Пендъргаст.

— Кредитните досиета на Торгенсон. Погледнете писмото най-отгоре.

Пендъргаст издърпа жълтия лист, грубо разкъсан от единия край, от папката. Беше писмо, написано върху бланка на Агенция „Пинкертон“. Той започна да чете.

— У него е. Той е собственикът. Но се оказахме неспособни да я открием. Претърсихме бараката от мазето до тавана. И там нямаше нищо, също както и в къщата в Порт Алън. Не е останало нищо ценно , и определено няма картини на Одюбон.

Пендъргаст върна листа, прегледа документите, после затвори папката.

— И вие откраднахте този доклад, за да възпрепятствате конкуренцията си, предполагам?

— Няма смисъл да се помага на врагове. – Бласт взе папката и я сложи на дивана до себе си. – Но накрая всичко се оказа съмнително.

— И защо така? – попита Пендъргаст.

— Защото няколко месеца по-късно, след като той се преместил в жилищния блок с евтини квартири, блокът бил ударен от светкавица и изгорял до основи – със самия Торгенсон вътре. И да е скрил „Черната рамка“ някъде, мястото отдавна е забравено. Ако картината е била някъде в къщата, то е изгоряла заедно с всичко останало. – Бласт сви рамене.

— Тогава се отказах от търсенето. И, господин Пендъргаст, страхувам се, че „Черната рамка“ вече не съществува. Знам: изгубих двайсет години от живота си, за да го докажа.