Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Защо се върнахте? Били сте в чужбина – защо сега се прибрахте у дома?

— Защото Алойзиъс ще има нужда от помощта ми.

— Помощ? Каква помощ?

Констанс остана неподвижна.

— Той не е подготвен да се изправи срещу предателството, което го очаква.

Савана, Джорджия

Джъдсън Естерхази стоеше сред антиките и натъпкания си с мебели кабинет и гледаше през един от високите прозорци към площад „Уайтфийлд“, сега напълно пуст. Студен дъжд ръмеше от палмите и централния купол, събирайки се в локви по тухлените тротоари на Хабершам стрийт. На Д’Агоста, стоящ до него, братът на Хелън при това посещение му изглеждаше съвсем различен. Небрежният, изтънчен маниер беше изчезнал. Красивото лице изглеждаше разтревожено, напрегнато, чертите му бяха опънати.

— И тя никога не е споменавала за интереса си към папагали, по-специално към папагалите от вида Каролина?

Естерхази поклати глава.

— Никога.

— А „Черната рамка“? Никога не сте чували да я споменава, дори мимоходом?

Поредно поклащане на главата.

— Това е ново за мен. Не мога да си го обясня точно толкова, колкото и вие.

— Знам колко болезнено трябва да е.

Естерхази се извърна от прозореца. Челюстта му помръдна в нещо, което на Д’Агоста се стори като едва контролирана ярост.

— Далеч не толкова, колкото да разбера за този негодник Бласт. Казахте, че има досие?

— За арести. Няма обвинения.

— Това не означава, че е невинен – каза Естерхази.

— Точно обратното – съгласи се Д’Агоста.

Естерхази погледна към него.

— И не само неща като изнудване и фалшификации. Вие споменахте нападения и побои.

Д’Агоста кимна.

— И е търсил също тази… тази „Черна рамка“?

— Толкова страстно, колкото някой може да иска нещо – кимна Д’Агоста.

Ръцете на Естерхази се свиха; той се обърна към прозореца.

— Джъдсън – обади се Пендъргаст, – помниш ли какво ти казах…

— Ти загуби съпруга – каза Естерхази през рамо, – аз загубих малката си сестра. Никога няма да го превъзмогнеш, но поне можеш да свикнеш с него. Но сега, да науча… – Той си пое дълбоко дъх. – И не само това, но този престъпник може да е бил замесен по някакъв начин…

— Не го знаем със сигурност – каза Пендъргаст.

— Но можете да сте дяволски сигурен, че ще разберем – обади се Д’Агоста.

Естерхази не отговори. Само продължи да гледа през прозореца, челюстта му се движеше бавно, погледът му се беше зареял надалече.

Сарасота , Флорида

Триста и трийсет мили на юг друг мъж се взираше през друг прозорец.

Джон Удхауз Бласт гледаше към големите вълни и ленивите плажуващи десет етажа по-долу: към дългите бели линии на прибоя, които се къдреха към брега; към плажа, който се простираше почти до безкрайност. Той се отвърна и прекоси дневната, спирайки кратко пред едно огледало с позлатена рамка. Измъченото лице, което се взираше отсреща към него отразяваше тревогата на една безсънна нощ.

Беше внимателен, толкова внимателен. Как можа това да му се случи сега? Този ангел на отмъщението с бледа като на мъртвец глава, който се появи на прага му така неочаквано… Той винаги играеше консервативно, никога не поемаше рискове. И винаги се получаваше. Досега…

Неподвижността на стаята бе нарушена от звъна на телефон. Бласт подскочи при внезапния звук. Той отиде до него и вдигна слушалката. От отоманката двата померанеца следяха всяко негово движение.

— Виктор е. Какво има?

— Господи, Виктор, време беше да се обадиш. Къде беше, по дяволите?

— Навън – отвърна един груб, дрезгав глас. – Има ли проблем?

— И още как. Чудовищно голям, шибан проблем. Един агент от ФБР дойде да души наоколо снощи.

— Познаваме ли го?

— Името му е Пендъргаст. Мъкнеше със себе си и едно ченге от НПУ.

— Какво искаше?

— Какво си мислиш , че е искал? Той знае прекалено много, Виктор… страшно много.

— Имаш предвид… – Дрезгавият глас се поколеба.

— Точно така. Време е нещата да се задействат.

— Всичко?

— Всичко. Знаеш какво да правиш, Виктор. Гледай да бъде направено. Гледай да бъде направено веднага . – Бласт затръшна телефона и се загледа през прозореца към безкрайния син хоризонт.

Изровеното шосе през гората Пини излезе на голяма поляна в края на едно мангрово мочурище. Стрелецът паркира Рейндж роувъра на поляната и извади пушката, папка и раница от багажника. Занесе ги до малко възвишение в средата на поляната и ги сложи в преплетените треви. Взе една книжна мишена от папката и прекоси поляната до мочурището, като броеше крачките си. Пладнешкото слънце пронизваше през кипарисовите дървета, хвърляйки петна от светлина по зелено-кафявата вода.