Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Той изследва лявата цев, установи, че е чиста и добре смазана. Нави около четката един парцал и го мушна вътре. Нямаше никаква мръсотия.

Пендъргаст се изправи, в съзнанието му препускаха рояк объркани мисли. Последния път, когато беше стреляно с оръжието, бе в онзи ужасен ден. Насили се да си спомни. Беше нещо, което избягваше старателно. Но след като веднъж започна да възстановява събитията, не беше трудно да съживи подробностите: всеки момент от онзи лов се беше запечатал завинаги в паметта му.

Тя бе стреляла с пушката само веднъж. „Кригхоф“ имаше два спусъка, един зад друг. Предният предизвикваше изстрел през дясната цев и това беше спусъкът, който обикновено се натискаше първи. Беше този, който тя бе натиснала.

И този изстрел беше зацапал дясната цев.

С този единствен изстрел тя не беше улучила Червения лъв. Винаги го беше отдавал на отклонението от храсталаците или може би на изключително притеснение.

Но Хелън не беше от тези, дето проявяват притеснение, дори в най-екстремни ситуации. Тя рядко пропускаше целта. Или не беше пропуснала онзи последен път, или… не би пропуснала, ако дясната цев е била заредена с патрон.

Освен ако не е била заредена с ловен патрон: а с халосен патрон.

За да произведе един халосен патрон подобен звук и ритване, той би трябвало да има голяма, стегната набивка, която би замърсила цевта точно по начина, който бе наблюдавал.

Ако Пендъргаст беше човек с по-слаб контрол, здравият му разум би се разклатил под емоционалното напрежение. Онази сутрин в лагера, точно преди да се насочат към саваната подир лъва, тя беше заредила пушката с патрони с мек връх, калибър .500/.416 нитро експрес. Знаеше го със сигурност, защото я беше гледал. Както знаеше добре, че патроните са ловни, а не халосни – никой, особено пък Хелън, не би объркал халосен патрон с набивки с ловен. Той самият ясно си спомняше тъпите глави на куршумите с меки върхове, когато тя ги пъхаше в цевите.

Между момента на зареждането на „Кригхоф“-а и момента, в който бе стреляла, някой бе извадил патроните и ги бе заменил с халосни. И после, след лова, някой бе махнал двата халосни – един изстрелян и един – не, за да прикрие стореното. Само че бе допуснал малка грешка: не бе изчистил цевта, с която бе стреляно, оставяйки инкриминиращ нагар.

Пендъргаст се облегна в стола. Едната му ръка – леко трепереща – се вдигна към устата.

Смъртта на Хелън Пендъргаст не беше трагичен инцидент. Беше убийство.

Ню Йорк сити

Четири след полунощ, събота. Лейтенант Винсънт Д’Агоста си проби път през тълпата и се пъхна под полицейската лента, след което се отправи към тялото, проснато на тротоара пред един от многобройните еднакви индийски ресторанти на Ийст стрийт № 6. Отдолу се бе събрала широка локва кръв, която отразяваше червените и морави неонови светлини в мръсния прозорец на ресторанта със сюрреалистичен блясък.

Престъпникът беше прострелян най-малко шест пъти и беше мъртъв. Напълно мъртъв. Лежеше сгърчен на една страна, с една широко разперена ръка и отхвръкнал на пет-шест метра пистолет. Следователят, изпратен на местопрестъплението, бе опънал един метър, за да измери разстоянието между отворената ръка и пистолета.

Трупът беше на слаб бял човек, трийсет и няколкогодишен, с рядка коса. Приличаше на счупена пръчка с изкривените си крака, с едното издърпано към гърдите коляно, а другото опънато назад, и с разперените си встрани ръце. Двете ченгета, които бяха стреляли, набит чернокож и жилав испанец, се бяха дръпнали встрани и разговаряха с един служител от отдела за вътрешни разследвания.

Д’Агоста се приближи, кимна на служителя от вътрешния отдел и се ръкува с ченгетата. Те бяха потни и неспокойни.

Дяволски гадно е , помисли си Д’Агоста, да трябва да убиеш някого. Никога не можеш наистина да го преживееш.

— Лейтенант – каза едното от ченгетата, нетърпеливо да обясни отново, – този тип току-що беше обрал ресторанта и тичаше по улицата. Ние се идентифицирахме, показахме значките си и тогава той изпразни пистолета си срещу нас, кучият му син, стреляше и бягаше… по улицата имаше цивилни и ние нямахме избор, трябваше да го спрем. Нямахме избор, човече, нямахме избор…

Д’Агоста хвана рамото на мъжа и го стисна приятелски, поглеждайки името му.

— Окампо, недей да се потиш за това. Направил си каквото е трябвало. Следователят ще го покаже.

— Имам предвид, онзи стреляше така, сякаш няма да има утре…