Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Благодаря ви, господин Огилби, но мисля да я задържа още.

— Както желаете, както желаете! Само не оставайте, след като се стъмни – ами ако вземе да се появи старият семеен дух? – Дребният мъж тръгна като се смееше под мустак, размахвайки куфарчето, и скоро изчезна, оставяйки Пендъргаст сам в гробището. Той чу тихото ръмжене на двигателя на мерцедеса, чу хрущенето на чакъла да замира бързо, след което настъпи тишина.

Разхожда се още пет-шест минути, като четеше надписите по надгробните плочи. Всяко име събуждаше спомени – един от друг по-странни и по-ексцентрични. Много от починалите бяха членове на семейството, чиито останки бяха пренесени от руините на подземната крипта на семейство Пендъргаст в имението им на Дофин стрийт, след като къщата изгоря; други от предците му бяха изразили желание да бъдат погребани в стария роден край.

Златната светлина избледня, когато слънцето потъна зад дърветата. Откъм мангровото мочурище нахлу бледа мъглица и се понесе над моравата. Въздухът замириса на зеленина, мъх и орлова папрат. Пендъргаст стоя в гробището дълго, тих и неподвижен, докато вечерта се спусна над земята. Жълти светлини – идващи от прозорците на къщата, – се процеждаха между дърветата на ботаническата градина. Във въздуха се разнесе мирис на изгорено дъбово дърво; мирис, който възвърна завладяващите спомени от детските лета. Вдигайки поглед, Пендъргаст можеше да види един от големите тухлени комини на колониалната къща, изпускащ мързелива струйка сив дим. Той въздъхна и излезе от гробището, мина през ботаническата градина и се изкачи на закритата веранда; изкривените дъски запротестираха под краката му.

Почука на вратата и се дръпна назад да изчака. Отвътре се чу скърцане; звук на бавни стъпки; отключване и откачане на веригата; след което голямата врата се отвори и разкри прегърбен старец от неопределена раса, облечен в древна униформа на иконом, с печално лице.

— Господарю Алойзиъс – каза той с изискана сдържаност, без да бърза да подаде ръката си веднага.

Пендъргаст протегна своята и старецът я разтърси със старата си мазолеста длан.

— Морис? Как сте?

— Средна работа – отвърна старецът. – Видях колите да идват насам. Чашка шери в библиотеката, сър?

— Добре ще е, благодаря.

Морис се обърна и прекоси бавно входното фоайе към библиотеката. Пендъргаст го последва. В камината гореше огън, не толкова за топлина, колкото да прогони влагата.

Със звън на бутилки Морис се отдалечи от бюфета и напълни малките чашки за шери, сложи ги върху сребърен поднос и ги понесе церемониално. Пендъргаст взе едната, отпи, след което се огледа. Нищо не се беше променило към по-добро. Тапетите бяха на петна, в ъглите се виждаха валма прах. Мястото беше западнало значително за последните пет години, откакто не беше идвал.

— Иска ми се да бяхте ми позволили да наема иконом, който да живее тук, Морис. И готвач. Това до голяма степен би облекчило бремето ви.

— Глупости! Мога да се грижа за къщата сам.

— Не мисля, че е безопасно за вас да сте тук сам.

— Не мислите, че е безопасно? Разбира се, че е! Държа къщата добре заключена нощем.

— Естествено. – Пендъргаст отпи глътка шери, което беше отлично сухо олорозо. Запита се, малко лениво, колко ли бутилки бяха останали в просторните изби. Вероятно много повече, отколкото би могъл да изпие през целия си живот, да не споменаваме виното, портвайна и изискания стар коняк. Когато далечните родственици на рода му бяха измрели, всичките многобройни винарски изби – както и богатството – се бяха концентрирали около него, последният оцелял нормален член на фамилията.

Той отпи следваща глътка и остави чашата.

— Морис, мисля да обиколя къщата. Заради доброто старо време.

— Да, сър. Тук съм, ако ви потрябвам.

Пендъргаст стана, отвори вратите и излезе във входното антре. За петнайсет минути обходи стаите на първия етаж: празната кухня и всекидневните, гостната, килера за провизии и салона. Къщата миришеше леко на неговото детство – на лак за мебели, стар дъб и, безкрайно далечно, на парфюма на майка му – над всичко витаеше много по-скорошен лъх на влага и плесен. Всеки предмет, всяко украшение и картина, преспапие и сребърен свещник бяха на мястото си, и всяко от тях носеше хиляди спомени за хора, отдавна вече под земята, за сватби и кръщенета, за софри след погребения, за коктейлни партита и маскени балове, за детско топуркане по коридорите и предупредителни възгласи на лелите.