Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— За него няма да има. – Д’Агоста се дръпна настрани със следователя. – Някакви проблеми ли?

— Съмнявам се, сър. Напоследък винаги има изслушване на свидетели. Но в случая всичко изглежда ясно. – Той затвори бележника си шумно.

Д’Агоста понижи глас:

— Погрижи се тези момчета да получат някаква консултация с психолог. И се увери, че са се свързали с адвокатите на профсъюза, преди да говорят.

— Ще го направя.

Д’Агоста погледна замислено към трупа.

— Колко е отмъкнал?

— Двеста и двайсет приблизително. Шибан наркоман, виж го, напълно съсипан от хероина.

— Тъжна работа. Някакви документи за самоличност?

— Уорън Забриски, живеел е във Фар Рокауей.

Д’Агоста поклати глава и хвърли поглед към сцената. Беше от ясно по-ясно: две ченгета, и двете от малцинствата; мъртъв бял престъпник; свидетели на случилото се; всичко уловено от охранителните камери. Отворен и затворен случай. Нямаше да има протестни демонстрации или обвинения в полицейска бруталност. Стрелецът си беше получил заслуженото – всички неохотно биха се съгласили с това.

Той се огледа. Въпреки студа отвъд полицейската лента се беше събрала голяма тълпа, рокери от Ийст вилидж и йъпстери [15] Обикновено хора от средната класа, привърженици на алтернативната мода и култура. – Б.пр. , метросексуални и както и там другояче, по дяволите, да се наричаха в наши дни. Съдебните следователи още работеха по тялото, екипът парамедици изчакваше настрани, детективите разпитваха собственика на обрания ресторант. Всички си вършеха работата. Всичко беше под контрол. Безсмислен, глупав случай, който щеше да създаде виелица от писмена работа, разпити, рапорти, анализи, сандъчета с доказателства, изслушвания, пресконференции. И всичко заради двеста въшливи за доза наркотик.

Тъкмо се чудеше колко ли време ще мине, преди елегантно да се измъкне, когато чу вик и видя суматоха в другия край на оградения с лента район. Обърна се ядосано – само за да се озове очи в очи със специален агент Пендъргаст, преследван от две униформени ченгета.

— Хей, вие…! – извика едно от ченгетата, като хвана грубо Пендъргаст за рамото. С пъргаво движение агентът се освободи, измъкна значката си и я пъхна в лицето на служителя.

— Какво, по…? – заекна онзи и отстъпи. – ФБР. Той е от ФБР.

— Какво прави тук? – попита другият.

— Пендъргаст! – провикна се Д’Агоста и тръгна към него бързо. – Какъв вятър те довя тук, по дяволите? Това убийство не е точно от вида, който ти…

Пендъргаст го накара да млъкне с раздразнителен жест, разсичайки въздуха между тях с ръка. На неоновата светлина лицето му беше толкова бледо, че изглеждаше почти призрачно, беше облечен както обикновено като богат собственик на погребално бюро в ушития си по поръчка черен костюм, негова запазена марка. Само че този път той изглеждаше някак различен – много различен.

— Трябва да говоря с теб. Сега.

— Разбира се. Веднага щом приключа тук…

— Имам предвид сега , Винсънт.

Д’Агоста впери очи в него. Това не беше хладният, сдържан Пендъргаст, когото той познаваше толкова добре. Това беше страна на агента, която никога преди не бе виждал – сърдит, безцеремонен, с бързи резки движения. И не само това, но – забеляза Д’Агоста при по-внимателно оглеждане – обикновено безукорният му костюм сега беше измачкан.

Пендъргаст го хвана за ревера.

— Искам да те помоля за услуга. За повече от услуга. Ела с мен.

Д’Агоста беше прекалено изненадан от неговата страстност и жар, и се подчини. Изоставяйки сцената на престъпление под погледите на колегите си ченгета, той последва Пендъргаст покрай тълпата надолу по улицата към спрелия Ролс ройс на агента. Проктър, шофьорът, седеше зад волана с преднамерено празно изражение.

Д’Агоста практически трябваше да тича, за да вървят успоредно.

— Знаеш, че ще ти помогна с всичко, с каквото мога…

— Не казвай нищо, не говори , докато не ме изслушаш.

— Добре, разбира се – добави бързо Д’Агоста.

— Влизай.

Пендъргаст се плъзна зад преградата, Д’Агоста се качи след него. Агентът отвори един панел във вратата и се появи малък бар. Като взе една малка гарафа от шлифован кристал, той наля три пръста бренди в една чаша и изпи половината от него; сребристите му очи блестяха силно.

— Това не е обикновена молба. Ако не можеш, или не искаш да го направиш, ще те разбера. Но не трябва да ме измъчваш с въпроси, Винсънт – нямам време. Аз просто – нямам – време. Изслушай ме и ми отговори.