Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Д’Агоста кимна.

— Искам да напуснеш работа. Може би за една година.

— Една година ?!

Пендъргаст пресуши останалата част от питието.

— Може да са месеци или седмици. Няма как да знам колко време ще отнеме това.

— Кое „това“?

Известно време агентът не отговори.

— Никога ли не съм ти говорил за починалата си съпруга Хелън?

— Не.

— Умря преди дванайсет години, когато бяхме на сафари в Африка. Беше нападната от лъв.

— Исусе. Съжалявам.

— По онова време вярвах, че това е ужасен инцидент. Сега съм сигурен, че нещата не стоят точно така.

Д’Агоста чакаше.

— Вече знам, че е била убита.

— О, боже.

— Следата е студена. Нуждая се от теб, Винсънт. Нужни са ми твоите умения, опита ти на улицата, познаването ти на работническата класа, начина ти на мислене. Нужна ми е помощта ти да проследим човека – или хората, – които са го направили. В хода на работата аз, разбира се, ще ти плащам всички разходи и ще се погрижа за заплатата ти и здравните ти осигуровки.

В колата надвисна тишина. Д’Агоста беше изумен. Какво би означавало това за кариерата му, за отношенията му с Лора Хейуърд… за бъдещето му? Това беше безотговорно. Но всъщност – много повече от това. Беше напълно откачено.

— За официално разследване ли става въпрос?

— Не. Ще сме само ти и аз. Убиецът може да е навсякъде по света. Ще действаме изцяло извън системата – извън всяка система.

— А когато намерим убиеца? Тогава какво?

— Ще се погрижим да въздадем правосъдие.

— Което ще рече?

Пендъргаст си наля още бренди в чашата с бурен жест, гаврътна го и фиксира Д’Агоста отново с онези хладни платинени очи.

— Ще го убием.

Ролс-ройсът се понесе по Парк авеню, късните таксита просветваха покрай тях като размазани жълти петна. Д’Агоста седеше отзад с Пендъргаст, чувстваше се неловко и се опитваше да не поглежда любопитно към агента на ФБР. Този Пендъргаст беше нетърпелив, размъкнат и – най-забележителното! – откровено емоционален.

— Кога го разбра? – осмели се той накрая да попита.

— Днес следобед.

— Как стана?

Пендъргаст не отговори веднага, погледна през прозорците, когато ролсът зави рязко по 72-ра улица и се насочи към парка. Той остави празната чаша от бренди, която беше държал, без да й обръща внимание по време на цялото пътуване към жилищната част на града – на мястото й в малкото барче. После си пое дълбоко дъх.

— Преди дванайсет години двамата с Хелън бяхме помолени да убием един лъв-човекоядец в Замбия – лъв с необичайна червена грива. Точно като друг такъв, който е създавал проблеми преди четирийсет години в района.

— Защо са помолили точно вас ?

— До голяма степен заради професионалното разрешително за ловуване. Длъжен си да убиваш всякакви зверове, които заплашват селото или лагера, ако властите го поискат. – Пендъргаст още гледаше през прозореца. – Лъвът беше убил германски турист в един сафари лагер. Хелън и аз тръгнахме от нашия лагер и отидохме там, за да се справим с него.

Той взе бутилката бренди, погледна я и я върна пак на стойката. Голямата кола сега се движеше през Сентрал парк, приличните на скелети клони отгоре ограждаха като в рамка едно заплашително нощно небе. – Лъвът ни атакува от прикритието си, нападна мен и следотърсача. Когато се втурна обратно към саваната, Хелън стреля по него и явно не е улучила. Отиде да помогне на следотърсача… – Гласът му се поколеба и той спря, опитвайки да се овладее. – Отиде да помогне на следотърсача, но лъвът изскочи от храстите за втори път. И я отвлече навътре. Това беше последният път, когато я видях. Жива, имам предвид.

— О, боже! – Д’Агоста усети, че го разтърсват тръпки на ужас.

— Днес следобед в старата ни семейна къща разгледах пушката й. И открих, че – в онази сутрин преди дванайсет години – някой е извадил патроните от нея и ги е заменил с халосни. Тя не е пропуснала изстрела – защото просто не е имало истински изстрел.

— По дяволите… Сигурен ли си?

Сега Пендъргаст отклони очи от прозореца и го изгледа настоятелно.

— Винсънт, щях ли да ти разказвам това – щях ли да съм тук в момента, – ако не бях абсолютно сигурен?

— Съжалявам.

Настъпи кратък миг мълчание.

— И си го открил точно днес следобед в Ню Орлиънс?

Пендъргаст кимна кратко.

— Наех там частен джет.

Ролсът излезе от 72-ра на Дакота. Още не бе спрял напълно, когато Пендъргаст излезе. Мина покрай портиерната и през сводестия каменен проход на входа за коли, без да обръща внимание на тежките дъждовни капки, които падаха по тротоара. Д’Агоста го последва, подтичвайки, докато агентът пресичаше широкия вътрешен двор, покрай подрязаните растения и ромолящите бронзови фонтани, към тясно фоайе в югозападния ъгъл на жилищната сграда. Той натисна бутона за асансьора, вратите се отвориха с шепот и те влязоха вътре мълчаливо. Минута по-късно вратите отново се отвориха към малка площадка, в дъното на отсрещната стена се виждаше една-единствена врата. Тя явно нямаше заключващи механизми, но когато Пендъргаст прокара върховете на пръстите си по повърхността с привичен жест, Д’Агоста чу характерното изщракване при освобождаването на застопорена пружина. Пендъргаст отвори вратата и пред тях се разкри приемната: мъждиво осветена, с три боядисани в розово стени, а четвъртата – облицована в черен мрамор, по който се стичаше тънка завеса от течаща вода.