Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Алойзиъс Пендъргаст излезе от задната врата на ролса и се огледа наоколо, ориентирайки се в обстановката. Беше късен следобед в края на февруари. Мека светлина проникваше през гръцките колони, хвърляйки златни ивици в покритата веранда. Над изоставената морава и обраслите с бурени градини се носеше тънка мъглица. По-нататък цикадите бръмчаха сънливо в кипарисовите горички и мангрови мочурища. Медният перваз на балкона на втория етаж беше покрит с дебела патина от меден окис. От колоните висяха малки къдрави спирали бяла боя, а над къщата и земята витаеше атмосфера на влага, старост и запуснатост.

Един чудат джентълмен, нисък и набит, излезе от мерцедеса. Беше облечен в черен фрак с бял карамфил в бутониерата. Той приличаше повече на салонен управител на мъжки клуб от времето на крал Едуард [9] В началото на миналия век Едуард Осми абдикирал след по-малко от година на британския престол, за да може да сключи брак с разведената Уолис Симпсън – Б.пр. , отколкото на нюорлиънски адвокат. Въпреки силната слънчева светлина, плътно навитият чадър беше мушнат предвзето под ръка. Другата ръка, облечена в ръкавица от еленова кожа, стискаше куфарче от алигаторска кожа. Мъжът сложи бомбето върху главата си и го потупа.

— Господин Пендъргаст. Да влизаме ли? – Мъжът протегна ръка към занемарената ботаническа градина, оградена с жив плет, която се намираше отдясно на къщата.

— Разбира се, господин Огилби.

— Благодаря. – Мъжът тръгна напред отсечено, островърхите му обувки се носеха през натежалата от влага трева. Пендъргаст го последва по-бавно и някак по-нерешително. Като стигна до една порта в живия плет, господин Огилби я отвори и двамата влязоха в ботаническата градина. В този момент той погледна назад с дяволита усмивка и каза:

— Да внимаваме да не влезе призракът!

— Би било вълнуващо – отговори Пендъргаст в същия шеговит дух.

Адвокатът продължи с енергична стъпка по застланата някога с чакъл пътека, сега обрасла с плевели, към внушителната канадска ела, зад която можеше да се види ръждясала желязна ограда, ограждаща малък парцел. Сред тревите надничаха разпръснати плочи и надгробни камъни от мрамор, някои вертикални, други – килнати на една страна.

Джентълменът, с идеално изгладени маншети на черния си панталон, сега прогизнали от вода, спря пред една от по-големите плочи, обърна се, после хвана куфарчето си с две ръце и изчака клиента си да го настигне. Пендъргаст обгърна със замислен поглед частното гробище и потърка бледата си брадичка, преди да се приближи към чевръстия дребен мъж.

— Ами… – започна адвокатът. – Ето ни отново тук!

Пендъргаст кимна разсеяно. Коленичи, разгърна тревата пред надгробния камък и прочете гласно:

Xuk ясет сепултус [10] Hie jacct sepultus (лат.) – Тук почива погребан. – Б.пр.

Луис де Фронтенак Диоген Пендъргаст

2 април 1899 г. – 15 март 1975 г.

Темпус едакс рерум [11] Tempus Edax Rerum (лат.) – Всепоглъщащото време. Цитат от поемата на Овидий „Метаморфози“, гл. ХV – Б.пр.

Господин Огилби, който стоеше зад Пендъргаст, подпря куфарчето си на надгробния камък, отвори ключалките и вдигна капака, изваждайки един документ. След това, като се опитваше да държи хоризонтално куфарчето, сложи върху капака му листовете.

— Господин Пендъргаст? – Той му подаде тежка писалка със сребърен резервоар.

Пендъргаст подписа документа.

Адвокатът взе писалката обратно и сам сложи подписа си със замах, подпечата го с печат на държавен нотариус, написа дата и го пъхна отново в куфарчето си. Затвори го рязко и го заключи.

— Готово! – каза той. – Сега вече разполагате с удостоверение, че сте посетили гроба на дядо си. Няма да се налага да ви лиша от наследството на Пендъргаст – най-малкото не сега! – Той се засмя късо.

Пендъргаст изправи рамене и дребният мъж му подаде месестата си ръка.

— Винаги e удоволствие, господин Пендъргаст, и, сигурен съм, ще се радвам на благосклонната ви компания след още пет години?

— Удоволствието е, и ще бъде мое – произнесе Пендъргаст със суха усмивка.

— Отлично! Е, ще тръгвам към града, тогава. Идвате ли и вие?

— Мисля да се отбия при Морис. Ще е съкрушен, ако си тръгна, без да му засвидетелствам уважението си.

— Разбира се, разбира се! Като си помисли човек, че се грижи за „Пенумбра“ съвсем сам… колко?… вече дванайсет години. Знаете ли, господин Пендъргаст… – Тук дребният мъж се наведе и понижи глас, сякаш да сподели тайна – … наистина трябва да се оправите с това място. Можете да получите хубави пари за него – хубави пари! Къщите отпреди Гражданската война с плантации в момента са истинска мания. Тази тук може да стане очарователен „В&В“ [12] Верига хотели – Б.пр. .