Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Вътрешността на колата беше прохладна и свежа, кремавата кожа — студена. Малфурш се намираше на шестнайсет километра по-нататък по пътя, но вече не бяха останали мотели в умиращия град; този беше най-близкият.

— Направих някои проучвания за блатото Блек Брейк – каза Пендъргаст, когато излязоха на тясното шосе. – Това е едно от най-големите и най-диви блата в Юга. Простира се на почти седемдесет хиляди акра и граничи с едно езеро на изток, познато като Лейк Енд и редица блатисти разклонения и канали на запад.

Хейуърд установи, че й е трудно да внимава. Вече знаеше повече за блатото, отколкото й се искаше, а ужасът от предишната нощ бе замъглил ума й.

— Нашата дестинация, Малфурш, се намира от източната страна на малък полуостров. „ Малфурш “ на френски ще рече „ лошо разклонение “, а за блатистото разклонение би трябвало да означава: ръкав със застояла вода, който на ранните френски заселници е приличал на устие на река. Мочурището навремето е имало едни от най-големите кипарисови гори в страната. Около шейсет процента от тях са били изсечени през 1975-та, когато западната половина от блатото е обявена за екосистема, в която не се позволяват моторизирани водни съдове.

— Откъде научихте всичко това? – попита Хейуърд.

— Намирам за забележително, че дори в най-лошите мотели имат безжичен интернет.

— Разбирам. – Този човек никога ли не спеше ?

— Малфурш е умиращ град – продължи той. – Загубата на дърводобивната и дървопреработвателна промишленост го е ударила здраво, а обявяването на огромната водна пустош за екозона е съкратило сериозно ловния и риболовния бизнес. Местните едва се държат.

— Тогава може би пристигането ни с Ролс ройса няма да е най-добрата идея – ако искаме да окуражим хората да говорят.

— Напротив – промърмори Пендъргаст.

На кръстовището нямаше табелка и те трябваше да спрат и да попитат за посоките. Скоро след това минаха покрай няколко разнебитени дървени къщи с килнати покриви и дворове, пълни със стари коли и боклуци. Отминаха една варосана църква, последвана от още бараки, а после пътят се отвори към разбита главна улица, обляна в слънце, която се спускаше към редица докове на буренясало езеро. На практика всичките складове бяха затворени, наплютите от мухи стъкла на прозорците бяха покрити с хартия или варосани, на много от тях се виждаха избелели табелки „Отдава се под наем“.

— Пендъргаст – каза внезапно Лора, – има нещо, което не разбирам.

— И какво е то?

— Цялата тази работа е лудост. Искам да кажа, прострелването на Вини, опитът да ме убият. Убийството на Бласт и на един господ знае кого другиго. От много време съм ченге и знам – наистина го знам , – че има по-лесен начин да се правят тия неща. Това е прекалено крайно. Историята е с дванайсетгодишна давност. Като се опитват да убият ченгета, те привличат повече внимание към себе си – а не обратното.

— Права сте – съгласи се Пендъргаст. – Крайно е. Винсънт изказа подобно твърдение за лъва. Което загатва за нещо голямо. И аз го намирам за доста показателно… а вие?

Той паркира на малък паркинг нагоре по улицата. Те излязоха на свирепото слънце и се огледаха. Група мърляво облечени мъже се мотаеха около хелингите за лодки и всички се обърнаха и ги изгледаха изпитателно. Хейуърд усети остро впечатлението, което Ролсът беше направил, и отново се зачуди на Пендъргастовата настоятелност да шофира такава кола при разследванията си. От друга страна, нямаше смисъл да идват с две коли тук, а тя бе оставила наетия си автомобил в болницата.

Пендъргаст закопча черния си костюм и се огледа, хладен както винаги.

— Ще се спуснем ли долу до хелингите да побъбрим с онези джентълмени?

Хейуърд сви рамене.

— Не ми изглеждат много словоохотливи.

— Словоохотливи – не. Но може би откровени. – Пендъргаст тръгна по улицата, движеше се бързо. Мъжете ги гледаха с присвити очи как се приближават.

— Добър ден, господа – произнесе Пендъргаст с най-медения си, първокласен нюорлиънски акцент, покланяйки се леко.

Тишина. Страховете на Хейуърд се засилиха. Това изглеждаше възможно най-лошият начин да се получи информация. Враждебността беше толкова плътна, че можеше направо да се реже с нож.

— Колежката ми и аз сме тук за разглеждане на забележителностите. Любители сме на птици.

— Птици – повтори един от мъжете. Той се обърна и го каза отново на групата. – Птици.

Тълпата се разсмя.