Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Хейуърд го погледна.

— Следователно?

— Вижте тези истории. Всичките са взети от местни вестници в малките градчета, граничещи с блатото: Сънфлауър, Ита Бена и особено Малфурш. За пръв път забелязах тези истории, когато преглеждах вестникарските архиви на Сънфлауър, но тогава не си помислих нищо. Ако проследите по картата тези истории, обаче, ще откриете, че те всички са странно ориентирани към едно и също място – Спениш Айлънд, в самото сърце на блатото.

— Но… но това са само легенди. Колоритни легенди.

— Където има дим, има и огън.

Тя затвори папката и му я върна.

— Това не е полицейска работа; това е игра на предположения. Нямате и един категоричен факт, който да сочи Спениш Айлънд като място, което представлява интерес в този случай.

Лек проблясък се появи в очите на Пендъргаст.

— Преди пет години група природозащитници изчистили едно старо, незаконно сметище в блатото отвъд Малфурш. Знаете ги тези сметища навсякъде из Юга, където хората стоварват старите си коли, хладилници, всичко, което не им трябва. Едно от нещата, които изтеглили от тинята, било автомобил. Естествено, тръгнали по следите на регистрационния номер, за да открият собственика. Но не го намерили.

— На кого е била колата?

— Била регистрирана на Чарлс Броуди. Съпругът на Джун. Последната кола, която е притежавал. Бих предположил, че това е била колата, която е шофирал, когато е казал, че отива… зад граница.

Хейуърд замръзна, отвори уста да заговори, но после я затвори.

— А има и друго – нещо, което ме безпокоеше, откак го видях тази сутрин. Помните ли онзи изгорял кей, който видяхме в „Лонджитюд“? Онзи зад Комплекс шест?

— Какво за него?

— Защо, за бога, на „Лонджитюд Фармасютикълс“ ще му е нужен кей на блатото Блек Брейк?

Хейуърд помисли за момент.

— Възможно е да е отпреди „Лонджитюд“.

— Възможно е. Но на мен ми изглежда от същото време като корпорацията. Не, капитане: всичко – особено този кей – сочи към Спениш Айлънд като наш следващ междинен пристан.

Вратата на чакалнята се отвори и докторът се отправи към тях. Още преди Хейуърд да успее да попита, той заговори.

— Ще се оправи – каза мъжът, почти неспособен да овладее въодушевлението си. – Разбрахме го навреме. Павулон, силен мускулен релаксант. Това е било лекарството, с което е бил инжектиран. Имаше липсващи количества от медицинските запаси.

Хейуърд усети мигновено, че й се завива свят. Тя хвана единия стол отстрани и се свлече върху него.

— Слава богу.

Докторът се обърна към Пендъргаст.

— Не знам как точно сте разбрали, че в системата му е впръскано нещо, но това ви предположение му спаси живота.

Хейуърд погледна към агента от ФБР. Това не й беше хрумнало.

— Обадихме се на местните власти, разбира се – продължи докторът. – Ще са тук всеки момент.

Пендъргаст пъхна папката в сакото си.

— Отлично. Боя се, че трябва да тръгваме, докторе. Изключително спешно е. Ето визитната ми картичка; дайте я на полицията да ми се обадят. И нека наредят непрекъсната охрана за пациента. Съмнявам се, че убиецът ще направи друг опит, но човек никога не знае.

— Да, господин Пендъргаст – кимна докторът, вземайки картичката му, украсена с емблемата на ФБР.

— Нямаме време за губене – каза Пендъргаст, обърна се и се отправи към вратата.

— Но… какво ще правим сега? – попита Хейуърд.

— Отиваме на Спениш Айлънд, разбира се.

Имението „Пенумбра“

Тъмнината покри с мантията си старото имение. Тежки облаци затъмниха пълната луна и одеяло от неестествена за сезона горещина легна над късно-зимния пейзаж. Дори блатните насекоми изглеждаха сънливи, прекалено лениви, за да се обадят.

Морис премина тихо през първия етаж на плантаторската къща, надниквайки в различните стаи и уверявайки се, че прозорците са затворени, лампите – угасени и всичко е наред. Като спусна резето на входната врата и завъртя ключа, той отново плъзна поглед наоколо и след това тръгна към стъпалата.

Звънът на телефона от масичката в коридора наруши тишината.

Морис го погледна стреснато. Тъй като продължаваше да звъни, той забърза натам и протегна възлестата си и покрита с вени ръка към слушалката.

— Да?

— Морис? – Беше гласът на Пендъргаст. Имаше лек, но постоянен страничен шум, като порив на вятър.

— Да? – произнесе Морис отново.

— Исках да ви уведомя, че тази вечер изобщо няма да се приберем вкъщи. Уверете се, че сте пуснали резето на кухненската врата.