Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Тайни, искам да направя важно съобщение. Имаш ли нещо против да спреш музиката?

— Нямаш проблем, Майк. – Тайни отиде до стереоуредбата и я изключи. Почти веднага заведението утихна, вниманието на всички се насочи към бара.

Вентура се измъкна от стола си и без да бърза тръгна към средата на бара, каубойските му ботуши отекваха по износените дъски.

— О, Майк! – извика някой и се чуха няколко пиянски изръкоплясквания и подсвирквания. Вентура не обърна внимание. Той беше добре позната личност, бивш окръжен шериф, човек заможен, но никога надменен. От друга страна, винаги се стараеше да не се смесва много с беднотията, да спазва известна официалност. Те уважаваха това.

Той закачи палци в колана си и огледа с бавен поглед мястото. Всички чакаха. Не се случваше всеки ден Майк Вентура да говори на хората. Изумително как всичко бе стихнало. Това го накара да изпита задоволство, чувство, че е достигнал в живота си етап на уважение и реализация.

— Имаме проблем – каза той и ги остави няколко секунди да схванат. После продължи: – проблем във формата на двама човека. Природозащитници. Пристигат тук тайно , за да огледат този край на Блек Брейк. Да видят дали не могат да обявят за природен резерват и останалата част от Блек Брейк и Лейк Енд.

Той огледа групата. Чу се мърморене, дюдюкане, нечленоразделни викове на неодобрение.

— Лейк Енд? – провикна се някой. – Да ги вземат мътните!

— Точно така. Край на риболова на костур. Край на лова. Край на всичко. Само резерват, така че онези кучи синове от „Сдружение Дива природа“ да могат да идват тук с каяците си и да гледат птиците. – Той изплю думите.

Надигна се силен хор от дюдюкания и освирквания и Вентура вдигна ръка за тишина.

— Първо забраниха сечта. После завзеха половината мочурище. Сега говорят да вземат и останалото, заедно с езерото. Накрая нищо няма да остане. Спомняте ли си последния път, когато направихме както искаха? Как ходихме на изслушванията, протестирахме, писахме писма? Спомняте ли си всичко това? Какво се случи?

Други викове на неодобрение.

— Точно така. Наведоха ни надолу и по-нататък знаете!

Рев. Хората наскачаха от столовете си. Вентура отново вдигна ръце.

— А сега слушайте. Ще са тук утре. Не се знае точно кога, но сигурно ще е рано. Един висок, много слаб приятел в черен костюм и жена. Ще отидат в блатото на разузнаване.

— Разузнаване? – повтори някой.

— Да огледат. Като истински учени. Само двамата. Но идват тайно – тези страхливи кучи синове знаят, че няма да посмеят да си покажат истинските лица тук.

Този път тишината беше застрашителна.

— Точно така. Не знам за вас, хора, но аз пиша писма. Ходя на съдебни дела. Наистина ги слушам тези янки-кълвачи да ми казват какво да правя със собствената си риба и дървета, и земя.

Внезапно се надигна ново кресчендо от викове. Бяха го схванали накъде бие. Вентура бръкна в задния си джоб, извади пачка пари и я разклати.

— Не очаквам някой да работи безплатно. – Той плесна пачката върху мръсната маса. – Ето заплащането, ще има още от там, откъдето идват тези. Знаете приказката: каквото потъне в блатото – никога не излиза. Искам всички вие да разрешите този проблем. Направете го заради себе си. Защото ако не го направите, някой друг ще го направи и тогава може да целунете онова, което остане от Малфурш на сбогуване, да продаде пушките ви, да подари къщите ви, да вдигне пикапите ви и да се вози с педерастите в Бостън и Сан Франциско. Това ли е, което искате?

Виковете на неодобрение се усилиха, наскачаха още хора. Една маса падна на пода.

— Бъдете готови за тези природозащитници, чувате ли? Погрижете се за тях. Погрижете се за тях добре. Каквото потъне в блатото — никога не излиза . — Той се огледа, после вдигна ръка, навеждайки глава. – Благодаря ви, приятели мои, и лека нощ.

Мястото избухна в ярост, точно както Вентура знаеше, че ще стане. Той го игнорира, тръгна към вратата, мина през нея и се отправи във влажната нощ към дока. Можеше да чуе врявата вътре, гневните гласове, ругатните, звука на музиката, която идваше отзад. Знаеше, че по времето, когато онези двамата пристигнат, поне няколко от момчетата щяха да са изтрезнели достатъчно, за да направят онова, което трябваше да направят. Тайни щеше да се погрижи за това.

Той отвори клетъчния си телефон и позвъня.

— Джейсън? Току-що разреших малкия ни проблем.

Хейуърд излезе на яркото слънце и отиде на мотелския балкон. Видя Пендъргаст долу на двора да товари куфара си в багажника на Ролса. Беше необичайно горещо за началото на март, слънцето печеше като лампа на врата й и тя се запита дали всички тези години живот на Север я бяха размекнали. Тя смъкна сака си по циментовите стълби и го хвърли в багажника до куфара на Пендъргаст.