Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Хейуърд примига. Това беше пълен провал. Тя улови движение с ъгълчето на окото си и погледна натам. Друга група хора излизаше мълчаливо от една подобна на хамбар сграда върху креозотни пилони, непосредствено до доковете. Написана на ръка табелка оповестяваше, че това е „Тайни’с Бейт енд Бар“.

Един необикновено дебел мъж застана последен на изхода. Подобната му на куршум глава беше обръсната, а той носеше потник, разтегнат до предела си от огромен търбух; ръцете му висяха като пушена шунка и – благодарение на слънцето – бяха със същия цвят. Той си проправи път през тълпата и се насочи право към дока, както изглежда упълномощената фигура в групата, спирайки точно пред Пендъргаст.

— С кого имам честта? – попита Пендъргаст.

— Името ми е Тайни – каза той, като изгледа Пендъргаст и Хейуърд отгоре до долу с малките си хлътнали очички. Не протегна ръка.

Мъничък , помисли си Хейуърд. Сигурно.

— Аз се казвам Пендъргаст, а това е колежката ми Хейуърд. Вижте, Тайни, тъкмо казвах на тези джентълмени тук, че искаме да отидем да разгледаме птиците. Търсим рядкото червенокоремчесто рибарче на Ботолфс, за да попълним списъците си. Разбрахме, че можело да се намери навътре в блатото.

— Така ли?

— И се надяваме да говорим с някого, който познава блатото и може да ни посъветва.

Тайни пристъпи напред, наведе се и изплю тютюнев сок толкова близко до краката на Пендъргаст, че част от него изпръска върховете на обувките му.

— О, драги, струва ми се, че изцапахте обувките ми – каза Пендъргаст.

На Хейуърд й се прииска да се свие. Всеки идиот можеше да види, че вече са изгубили тълпата, че няма да получат никаква смислена информация от тези хора. А сега можеше да има и стълкновение.

— Така изглежда – провлачи Тайни.

— Може би вие, господин Тайни, бихте могли да ни помогнете?

— Не – дойде отговорът. Мъжът се наведе напред, сви дебелите си устни и изпрати надолу нова струя тютюнев сок, този път право върху обувките на Пендъргаст.

— Струва ми се, че го направихте нарочно – каза Пендъргаст, гласът му беше висок и дрезгав в напразно възмущение.

— Правилно ви се струва.

— Е – обърна се агентът към Хейуърд, – имам странното чувство, че не сме желани тук. Мисля, че трябва да си вършим работата другаде. – За нейно огромно удивление той се насочи обратно по улицата към Ролса и тя трябваше да подтичва, за да го настигне. Зад тях проехтя дрезгав смях.

— И ще отминете това просто така? – попита тя.

Пендъргаст спря до колата. Някой беше надраскал с боя

върху капака: „Да ви го начукам, природозащитници“. Той влезе в купето със загадъчна усмивка.

Хейуърд отвори отсрещната врата, но не влезе.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? Дори не започнахме да получаваме информацията, която ни трябва!

— Напротив, те бяха повече от красноречиви.

— Постъпиха вандалски с колата ви, плюха върху обувките ви!

— Влезте — каза той твърдо.

Тя се пъхна вътре. Пендъргаст зави и с изскърцване на гуми те се насочиха към изхода на града.

— Това ли е? Бягаме?

— Скъпи ми капитане, някога да сте ме видели да бягам?

Тя млъкна. Скоро Ролсът намали и за нейна изненада сви в алеята на църквата, покрай която бяха минали по-рано. Пендъргаст паркира пред къщата встрани от божия дом и излезе. Като изтри обувките си в тревата, той се понесе към верандата и натисна звънеца. След малко един мъж отвори вратата. Беше висок и тънък като вейка, с тежки черти, бяла брада, но без мустаци. На Хейуърд й напомни за Абрахам Линкълн.

— Пастор Грег? – възкликна Пендъргаст и стисна ръката му. – Аз съм Ал Пендъргаст, пастор на енория Хемхойбшън към Южната баптистка църква. Приятно ми е да се запознаем! – Той разтърси ръката на объркания свещеник с върховен ентусиазъм. – А това е сестра ми Лора. Може ли да поговорим с вас?

— Ами-и-и… разбира се – заекна пастор Грег, съвземайки се бавно от изненадата. – Заповядайте.

Те влязоха в прохладните предели на спретната къща.

— Заповядайте, седнете. – Грег още изглеждаше объркан; Пендъргаст, от друга страна, се разположи в най-удобния стол и прехвърли крак връз крак, сякаш си е вкъщи.

— Лора и аз не сме тук по църковни дела – каза той, като извади един стенографски бележник и химикалка от джоба си. – Но чух за вашата църква и за репутацията ви на гостоприемен човек, и ето ни тук.

— Разбирам – предпазливо каза Грег, като очевидно съвсем не разбираше.

— Пастор Грег, в свободното ми от пасторски задължения време, имам едно развлечение: аз съм аматьор историк, колекционер на митове и легенди, ровя се в прашните ъгълчета на забравената южняшка история. Всъщност, пиша книга. „Митове и легенди за Южните блата“. Затова съм тук. – Пендъргаст произнесе последното триумфално, след което се облегна назад.