Линкольн Чайлд - Трескави сънища

По системата не циркулираха много поръчки за свински клапи. Проследяваш свинската клапа , намираш човека. Точно това и беше направил.

Тогава осъзна, че с един куршум можеше да убие два заека. Все пак Д’Агоста не беше първоначалната мишена – но, коматозен и умиращ, лейтенантът би могъл да послужи за много ефективна стръв.

Той погледна часовника си. Знаеше, че Пендъргаст и Хейуърд още работят извън „Пенумбра“; не можеше да са на повече от няколко часа оттук. И, разбира се, щяха да се разтревожат за състоянието на Д’Агоста сега, и щяха да шофират като побъркани към болницата. Моментът беше пресметнат перфектно. Д’Агоста умираше в момента от павулона, който му беше дал, дозата беше във фаталните граници, но така изчислена, че да не го убие веднага. Това му беше хубавото на павулона – дозата би могла да се регулира така, че да удължи драмата на смъртта. Той имитираше много от симптомите на анафилактичния шок и имаше период на полуразпад в организма по-малко от три часа. Пендъргаст и Хейуърд щяха да пристигнат точно навреме за предсмъртното изхъркване – само че, разбира се, те изобщо нямаше да стигнат до смъртното легло.

Естерхази стана и тръгна по тухлената пътека, която водеше към малкия парк. Светлината откъм паркинга не пробиваше далеч, оставяше по-голямата част от района в мрак. Това се оказваше добро място, откъдето да стреля – ако използваше снайперистката пушка. Но, разбира се, това нямаше да стане. Когато двамата дойдеха, щяха да паркират колкото се може по-близо до главния вход, да изскочат и да изтичат в сградата – една продължително движеща се мишена. След провала му с Пендъргаст извън „Пенумбра“ Естерхази не би искал да повтори предизвикателството. Този път нямаше да рискува.

Той се върна обратно към болницата. Входът предлагаше далеч по-проста и недвусмислена възможност. Щеше да се позиционира от дясната страна на алеята, между лампите. Без значение къде паркират Пендъргаст и Хейуърд, те щяха да минат точно покрай него. Щеше да ги посрещне в лекарската си униформа, с клипборд в ръка, наведен над него. Те щяха да са разтревожени, да бързат, а той щеше да е лекар – нямаше да има никакво подозрение. Какво по-естествено? Щеше да ги остави да се приближат, да излезе от зрителното поле на всички, намиращи се от вътрешната страна на двойната стъклена врата. После щеше да измъкне двуцевката с прерязаната цев от бялата си престилка и да стреля право в целта. Двуцевката щеше буквално да отнесе вътрешностите им и спиналните им корди през гърбовете им. После единственото, което той трябваше да направи, беше да извърви двайсет крачки до колата си, да влезе в нея и да се махне.

Преговори наум последователността на действията със затворени очи, отчитайки времето. Плюс-минус петнайсет секунди от началото до края. По времето, когато охранителят на рецепцията се обадеше за помощ и събереше кураж да измъкне навън дебелия си задник, Джъдсън щеше да е заминал.

Това беше добър план. Прост. Безопасен. Мишените му щяха да са с приспана бдителност. Дори легендарно хладнокръвният Пендъргаст щеше да е объркан. Без съмнение мъжът обвиняваше себе си за състоянието на Д’Агоста – а сега добрият му приятел умираше.

Единствената опасност – и тя беше съвсем слаба, – би била, ако някой го заговори или го извика в болницата, преди да е имал време да действа. Но подобен сценарий изглеждаше малко вероятен. Това беше скъпа частна болница, достатъчно голяма, че никой да не го погледне два пъти, когато влиза и показва документите си за самоличност. Беше отишъл право в стаята на Д’Агоста и го бе намерил упоен с болкоуспокоителни, изглеждащ заспал след операцията. Не бяха сложили пазач пред вратата, явно защото смятаха, че достатъчно добре са скрили самоличността му. И той трябваше да признае, че наистина бяха свършили блестяща работа в това отношение, цялата документация беше в ред, всички в болницата мислеха, че това е Тони Спада от Флашинг, Куинс…

Освен това той бе единственият пациент в целия регион, нуждаещ се от четирийсет хиляди доларова свинска клапа.

Той беше инжектирал павулона високо в системата за венозна инфузия. По времето, когато обявяха тревогата, той щеше да е в друга част на болницата. Никой не го беше попитал нищо, нито пък го беше изгледал подозрително. Самият той лекар, Джъдсън Естерхази знаеше точно как да гледа, как да се държи, какво да каже.

Погледна часовника си. След това се отправи към колата си и влезе в купето. Пушката блестеше слабо от пода на пасажерската седалка. Беше я оставил тук, в тъмното, за известно време. После щеше да я скрие под престилката си, да излезе от колата, да заеме позиция между лампите… и да изчака птичките да долетят.