Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Слава богу. Искам да го видя.

— Както споменах преди, това няма да е много далновидно. Дори да му се обадите по телефона може да бъде лоша идея. Изглежда си имаме работа с много умен убиец – който, убеден съм, има някакъв вътрешен източник на информация за нас. – Пендъргаст отпи от шерито си. – Във всеки случай аз току-що получих лабораторните рапорти за перата, които откраднах от плантация „Оукли“. Птиците наистина са били заразени с вирус на птичи грип, но съвсем малката проба, която успях да получа, беше прекалено разредена, за да се култивира. Въпреки всичко изследователят, когото наех, направи важно наблюдение. Вирусът е невроинвазивен.

Хейуърд въздъхна.

— Ще трябва да ми го обясните.

— Крие се в човешката нервна система. Той е силно невровирулентен. И това, капитане, е последното парченце от пъзела.

Чаят пристигна и Морис наля една чаша.

— Продължавайте.

Пендъргаст се изправи и застана пред камината.

— Папагалският вирус разболява човека точно както всеки грипен вирус. И както много вируси, той се крие в нервната система като начин да избегне кръвния поток и така – човешката имунна система. Но ето тук приликите свършват. Защото този вирус също така оказва ефект върху нервната система. И ефектът е във висша степен необичаен: той повишава мозъчната активност, ускорява развитието на интелекта. Моят изследовател – един извънредно умен човек – ми каза, че това може да бъде причинено от увеличена пропускливост на нервните пътища. Виждате ли, вирусът прави нервните окончания малко по-чувствителни – кара ги да се възбуждат много по-бързо, по-лесно и с по-малко стимули. Горящи от нетърпение да действат, тъй да се каже. Но вирусът също така потиска производството на ацетилхолин в мозъка. И изглежда тази комбинация от ефекти в края на краищата разбалансира системата, поразявайки жертвата, като претоварва сензорните неврони с входящи импулси.

Хейуърд замръзна. Това беше прекалено, дори за обичайната задълбоченост на Пендъргаст.

— Сигурен ли сте?

— Ще бъде необходимо допълнително изследване, което да потвърди теорията, но това е единственият отговор, който пасва. – Той спря за малко. – Помислете сама за момент, капитан Хейуърд. Седите на диван. Усещате налягането на кожата срещу гърба си. Усещате топлината на чашата чай в ръката си. Можете да помиришете печеното агнешко филе, което ще ни бъде поднесено на вечеря. Можете да чуете различни звуци: щурци, пойни птици в дърветата, огъня в камината, Морис в кухнята.

— Разбира се – каза Хейуърд. – Какво имате предвид?

— Изпитвате всички тези усещания, и вероятно още стотици други, ако спрете и им обърнете внимание. Част от мозъка ви – таламусът, за да съм точен – действа като регулировчик, уверявайки се единствено, че съзнавате усещанията, които са важни в момента. Представяте ли си какво би било, ако нямаше регулировчик? Щяхте да бъдете бомбардирана постоянно от усещания, неспособна да игнорирате някое от тях. И ако за кратко това може да повиши когнитивната функция и креативност, за дълъг период то ще ви докара до лудост. В буквалния смисъл. Това се е случило на Одюбон. Случило се е и на семейство Дуейн – само че много по-бързо и силно. Вече подозирахме, че лудостта на Одюбон и на семейство Дуейн е била нещо повече от случайно съвпадение – просто нямахме връзката. До сега.

— Папагалът на Дуейн – каза Хейуърд. – Той също е имал вируса. Точно както папагалите, откраднати от плантация „Оукли“.

— Именно. Съпругата ми сигурно е открила този изключителен ефект случайно. Осъзнала е, че болестта на Одюбон трябва да го е променила дълбоко и като епидемиолог е разполагала със средствата да разбере защо. Гениалността й е била в осъзнаването, че това не е било само психическа промяна, причинена от досега със смъртта; това е било физическа промяна. Питате каква е била нейната роля във всичко това: имам причини да вярвам, че тя може, водена от най-добри намерения, да е занесла откритието си в някоя фармацевтична компания, която се е опитала да разработи лекарство от него. Лекарство за повишаване на творческата активност или това, което днес се нарича „умно“ хапче.

— И какво се е случило с това лекарство? Защо не е било разработено, според вас?

— Когато научим това, мисля че ще сме много по-близко до отговора на въпроса защо съпругата ми е била убита.

Хейуърд заговори отново, бавно:

— Разбрах днес, че Блеклетър е бил консултант в няколко фармацевтични компании, след като напуснал „Доктори с крила“.