Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Да, но не съм сигурна, че господин Краистън вижда нещата по този начин… – Гласът й изтъня.

— Доскоро. – Бетъртън затвори телефона, преди тя да успее да каже още нещо.

Ню Йорк сити

Джъдсън Естерхази – в ролята си на д-р Пул – вървеше важно по коридора на болница „Маунт Мърси“ с Фелдър от едната си страна. Те следваха д-р Остром, директор на болницата, който изглеждаше любезен, дискретен и изключително професионален: отлични качества за човек на неговата позиция.

— Сигурен съм, че ще намерите тази сутрешна консултация за свръх интересна – каза Естерхази на Остром. – Както вече обясних на д-р Фелдър, вероятността тя да прояви селективна амнезия относно познанството си с мен е висока.

— Нямам търпение да видя – каза Остром.

— И не сте й казвали нищо за мен, нито сте я подготвили по някакъв начин за това посещение?

— Не й е казвало нищо.

— Отлично. Вероятно продължителността на настоящата визитация не трябва да е голяма: каквото и да прави или да не признава, че знае, емоционалното напрежение – макар най-вероятно несъзнавано в началото – без съмнение ще е значително.

— Уместна предпазливост – съгласи се Фелдър.

Те завиха зад ъгъла и изчакаха санитаря да отключи една метална врата.

— Почти сигурно е, че тя ще изглежда неловко в мое присъствие – продължи Естерхази. – Това, разбира се, е свързано със собствения й дискомфорт от потиснатите сломени, включващи по-раншното ми лечение.

Остром кимна.

— И едно последно нещо. В края на визитацията бих оценил няколко минути насаме с нея.

Остром забави крачка и погледна озадачено през рамото си.

— Любопитен съм да разбера дали поведението й след излизането ви от стаята ще се промени по някакъв начин, или тя ще продължи да поддържа заблудата, че не ме познава.

— Не виждам проблем – каза Остром. Той спря пред една врата – обозначена както останалите единствено с номер, – после почука леко.

— Можете да влезете – долетя глас отвътре.

Остром отключи, после пропусна Фелдър и Естерхази в малка стая без прозорци. Единствената мебелировка бе легло, маса, библиотечен рафт и пластмасов стол. В стола седеше млада жена и четеше книга. Тя вдигна поглед, когато тримата влязоха.

Естерхази я погледна с любопитство. Беше се питал как ли изглежда повереницата на Пендъргаст – и сега бе възнаграден за любопитството си. Констанс Грийн беше много – всъщност изключително – привлекателна: слаба и дребна, с къса коса в тъмномахагонов цвят и идеална порцеланова кожа, с виолетови очи, които бяха внимателни и умни, но странно непроницаеми. Тя ги изгледа един след друг. Когато спря очи върху Естерхази се забави, но изражението й не се промени.

Естерхази не се тревожеше, че може да го разпознае като бившия зет на Пендъргаст. Пендъргаст не беше от хората, които държат семейни портрети из къщата.

— Д-р Остром – каза тя, като остави книгата и се изправи любезно. Естерхази забеляза, че четеше Сартъровото „Битие и нищо“. – Д-р Фелдър, колко приятно, че ви виждам отново.

Естерхази бе заинтригуван. Движенията й, начинът й на говорене, цялата тя изглеждаше като ехо на по-раншна, по-благородна епоха. Едва ли не ги беше поканила на пай с тиква и шипков чай. Освен това съвсем ме изглеждаше като някаква детеубийца, заключена в отделение за душевноболни престъпници.

— Моля ви, седнете, Констанс – каза д-р Остром. – ще останем само минутка. Д-р Пул се оказа в града и си помислихме, че може би ще искате да го видите.

— Д-р Пул – повтори Констанс, докато сядаше обратно на стола. Тя погледна отново Естерхази и в странните й далечни очи проблесна намек за любопитство.

— Точно така – произнесе Фелдър.

— Не ме ли познавате? – Естерхази придаде на тона си благосклонна загриженост.

Констанс се намръщи леко.

— Никога не съм имала удоволствието да се запозная с вас, сър.

— Никога ли, Констанс? – Сега Естерхази добави съвсем лека следа от разочарование и съжаление в гласа си.

Тя поклатя глава.

С ъгълчето на окото си Естерхази забеляза, че Остром и Фелдър размениха кратък, многозначителен поглед. Получаваше се точно така, както се беше надявал.

Констанс го изгледа по-внимателно. После се обърна към Остром.

— Какво ви е накарало да мислите, че бих искала да се срещна с този господин?

Остром се изчерви леко и кимна към Естерхази.

— Виждате ли, Констанс – започна Естерхази, – навремето, преди години ви лекувах по искане на вашия… попечител.