Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Много интересно – каза Пендъргаст със зле прикрито нетърпение. – Може би ще ме осведомиш за откритията си?

— Разбира се. Но… – тук дребният мъж спря – боя се, че онова, което трябва да ти кажа, няма да ти хареса.

Очите на Пендъргаст се присвиха леко.

— Предпочитанията ми нямат никакво значение. Подробностите, ако обичаш.

— Разбира се, разбира се! – Рей, очевидно чудесно прекарал времето си, потри ръце. – Човек живее за едните подробности! – Той отново потупа бащински разпечатките. – Майката на Волфганг Фауст е била прабаба на Хелън. Родословието върви така: майката на Хелън, Лени, се омъжила за Андраш Естерхази, който – както се оказа – също бил лекар. Двамата родители на Хелън са починали. – Той се поколеба: – Между другото, знаеше ли, че Естерхази е много старо благородническо име? По време на царуването на Хабсбургите…

— Дали да не оставим Хабсбургите за друг път?

— Много добре. – Рен започна да изрежда на пръсти подробностите. – Бабата на Хелън е Марейке Шмид, по баща фон Фукс. Волфганг Фауст е братът на Марейке. Обшият им родственик е прабабата ха Хелън – Клара фон Фукс. Забележи родството по майчина линия.

— Продължавай – каза Пендъргаст.

Рен разпери ръце.

— С други думи, д-р Волфганг Фауст, военнопрестъпник, лекар от се в Дахау, нацист, избягал в Южна Америка… е бил пра-чичо на съпругата ти.

Пендъргаст не изглеждаше да реагира.

— Нарисувах малко родословно дърво.

Пендъргаст взе листа, покрит с драскулки, и като го сгъна, го прибра в джоба на сакото си, без да го погледне.

— Знаеш ли, Алойзиъс… – Гласът на Рен секна.

— Да?

— Този път по изключение ми се иска проучванията ми да се бяха провалили

Корал Крийк, Мисисипи

Нед Бетъртън спря на паркинга на компанията за коли под наем „ЮСейв“ и се измъкна от шофьорската седалка. Тръгна наежено към сградата с широка усмивка на лицето. През последните няколко лена новите разкрития буквално напираха да влязат в лаптопа му. И едно от тези разкрития бе следното: Нед Бетъртън беше дяволски добър репортер. Годините, в които бе отразявал официални обеди на Ротъри клъб, църковни мероприятия, среши на защитници на животни, погребения и паради в Деня на загиналите във войните се бяха оказали по-добра подготовка от двете години в Колумбийския факултет по журналистика. Изумително. Кранстън беше започнал да му се заканва люто, докато се занимаваше с историята, но той временно накара старчока да млъкне, като си взе отпуска. Кранстън не можеше да направи нищо. Старият негодник трябваше да назначи втори репортер още преди години. Сам си беше виновен, че е останал самичък да отразява всичко.

Той хвана бравата на стъклената врата и я отвори. Беше дошло време да побутне с лакът и да вили дали късметът е още с него.

Вътре, на едно от двете червени гишета Хю Фориър току-що приключваше с един следобеден клиент. Бетъртън беше живял в една стая с Фориър през втората година от следването си, а сега Фориър въртеше единствената фирма за коли под наем в радиус от сто километра от Малфурш – друго приятно стечеше на обстоятелствата, което убеди Бетъртън, че късметът продължава да му се усмихва.

Той изчака Фориър да подаде комплект ключове и сгънат сноп листи на клиента, след което се приближи до гишето.

— Здрасти, Нед! – каза Фориър и професионалната му усмивка се замени от далеч по-искрена, когато забеляза стария си съквартирант. – Как върви работата?

— Справям се – отвърна Бетъртън и стисна протегнатата ръка.

— Да искаш да споделиш нещо ново? Може би някоя сензационна новина за живота на птичките и пчеличките в прогимназията? – Фориър се изкиска на духовитостта си.

Бетъртън се засмя.

— Ти кажи как върви играта с коли под наем?

— Затрупан съм с работа. Направо съм заринат. А и при положение, че Керъл е болна и отсъства, подскачам насам-натам като еднокрак на състезание по сритване на задници.

Бетъртън се насили да се засмее и на това, спомняйки си, че Хю смяташе себе си за смешника на класа. Не се изненада, когато чу, че в „ЮСейв“ са натоварени – с големия ремонт на международното летище „Гълфпорт-Билокси“ работата на местното летище се беше увеличила значително.

— Виждал ли си някого от старата тайфа от университета? – попита Фориър, докато трупаше и подравняваше една купчина листове.

Побъбриха за старите времена още няколко минути, преди Бетъртън да пристъпи към въпроса.

— Виж, Хю – започна той, като се наведе напред към гишето. – питам се дали можеш да ми направиш една услуга.