Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Дори и така, обаче, налагаше се да бъде внимателен. И най-малкият намек за собственото му непознаване на случая и на пациента веднага би събудил подозрения. Въпросът щеше да е как да превърне това свое незнание в предимство.

Той махна с ръка.

— Тук имаме нещо уникално, поне според мен. С радост прочетох вашата статия, защото този случай е не просто интересен, той може да се окаже важен. Дори основополагащ. Макар, че аз лично не съм заинтересован да публикувам – интересите ми са в друга област…

Фелдър кимна разбиращо, но Естерхази забеляза бързия израз на облекчение в погледа на психиатъра. Важно беше Фелдър да разбере, че посетителят му не застрашава неговите амбиции.

— Колко пъти сте говорили с Констанс? – запита Естерхази.

— Дотук сме имали четири консултации.

— Има ли тя някакви признаци на амнезия?

Фелдър се намръщи.

— Не. Засега никакви.

— Именно тази част от лечението й ме затрудни най-много. Случвало се е да приключа терапевтичната сесия с нея с усещането, че съм постигнал напредък с лечението на най-опасните й заблуди, и в началото на следващата да установя, че тя не помни абсолютно нищо от предишната визита. Всъщност, тя твърдеше, че изобщо не ме познава.

Фелдър сключи пръсти.

— Колко странно. Моят опит показва, че тя има отлична памет.

— Интересно. Значи амнезията е едновременно дисоциативна и лаконарна.

Фелдър започна да си записва.

— Най-интересното е, че има сериозни признаци това да е рядък случай на дисоциативна фуга.

— Която да обясни например океанското пътуване? – Фелдър продължи да записва.

— Именно. Както и тези необясними изблици на насилие. Точно затова, д-р Фелдър, нарекох този случай уникален. Мисля, че тук имаме възможност – по-точно вие имате възможност – да осъществете значим напредък в медицинското познание.

Фелдър продължи да записва още по-бързо.

Естерхази премести стола си по-наблизо.

— Често съм се питал дали нейните… хм, необичайни лични отношения нямат нещо общо със заболяването й.

— Имате предвид нейния попечител? Този тип Пендъргаст?

— Ами… – Естерхази сякаш се колебаеше. – Вярно е, че Пендъргаст използва термина „попечител“, но… ако си говорим като лекар с лекар, трябва да знаете, че отношенията им са били далеч по-интимни, отколкото предполага едно опекунство. Което може би обяснява защо Пендъргаст е отказал да се яви на нейното освидетелстване, както разбирам.

Д-р Фелдър спря да пише и го погледна. Естерхази кимна, придавайки си тежест.

— Всичко това е много интересно – каза Фелдър. – Тя напълно отрича това.

— Естествено – отвърна Естерхази приглушено.

— Всъщност, знаете ли – замисли се Фелдър за момент, – ако е имало някаква сериозна емоционална травма, сексуална принуда или дори изнасилване, това би могло да обясни не само нейното състояние на фуга, но също така и странните идеи за собственото й минало.

— Странни идеи за миналото? – повтори Естерхази. – Това вече е нещо ново за мен.

— Констанс настоява пред мен, че… е, да не се задълбочаваме, д-р Пул… че е приблизително на сто и четиридесет години.

Естерхази едва се удържа да запази невъзмутимото си изражение.

— Нима? – с усилие прошепна той.

Фелдър кимна.

— Настоява, че е родена през седемдесетте години на деветнайсети век. Че е израсла на Уотър стрийт, само на няколко пресечки от моя офис. Че и двамата й родители починали, докато била още млада, и че години наред е живяла в имението на някой си Ленг.

Естерхази побърза да последва тази нишка.

— Възможно е това да е обратната страна на нейната дисоциативна амнезия и състояние на фуга.

— Работата е там, че нейното познаване на миналото – или поне на периода, в който твърди, че е израснала – е забележително ясно и точно.

Ама че глупости.

— Констанс е необичайно интелигентна жена, макар и психически неустойчива.

Фелдър замислено преглеждаше бележките си. След това погледна към Естерхази.

— Докторе, мога ли да ви помоля за една услуга?

— Разбира се.

— Бихте ли ме консултирали по този случай?

— С удоволствие.

— Ще се радвам на едно второ лекарско заключение. Опитът ви с лечението на тази пациентка и наблюденията ви несъмнено ще са безценни.

Естерхази се опита да сдържи радостта си.

— В Ню Йорк ще съм само седмица-две, в Колумбийския университет, но с удоволствие ще ви помогна с каквото мога.

Д-р Фелдър се усмихна за пръв път от началото на срещата.