Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— На трупа липсваше ли му ръка?

Дълга пауза.

— Да. Но пръстовите отпечатъци не дават категорично потвърждение.

— Тялото сигурно е било в отвратително състояние. Колко ли ужасно трябва да е било за теб да я видиш за последен път в живота си именно в такъв вид. Намери ли вече акта й за раждане?

Пендъргаст се замисли, изумен от въпроса. Сега, когато беше поставен ребром, установи, че не си спомня изобщо някога да е виждал нейния акт за раждане. Навремето това му се струваше маловажна дреболия. Тя бе родена в Мейн, най-малкото така казваше.

Най-малкото така казваше.

Диоген потупа по страницата. „Разпятието на Свети Петър“.

— Питам се как ли това да те окачат върху кръста надолу с главата засяга континуитета на мисловния ти процес. – Той погледна към брат си. – Фратер. Ти си този, който – да не навлизаме в прекалени подробности – си делил с нея леглото. Ти си бил нейната сродна душа, нали?

— Така мисля.

— Добре тогава, вслушай се в чувствата си. Какво ти казват те?

— Че тя е жива.

Диоген избухна в смях, като широко разтваряше розовата си момчешка уста, от която излизаше гротескният смях на възрастен. Пендъргаст го изчака да спре да се смее. Най-накрая брат му приглади коса и сложи книгата настрани.

— Това е такова богатство. Подобно на мръсна пяна тези стари прокълнати Пендъргастови гени най-сетне изплуват в теб. Сега вече имаш своя собствена налудничава мания. Честито и добре дошъл в семейството!

— Няма да е мания, ако се окаже истина.

— О, не!

— Ти си мъртъв. Какво знаеш?

— Мъртъв ли съм наистина? Et in Arcadia Ego [17] И аз щастливо съм живял (лат.). – Б.пр. . Но ще дойде денят, когато всички ние от рода Пендъргаст ще се хванем за ръце на една чудесна семейна сбирка в най-долния кръг на ада. Какво страхотно парти ще бъде! Ха-ха-ха!

С ненадейно, рязко усилие на волята Пендъргаст напусна мисловния кръстопът. Отново се намираше в стария будоар, седнал в коженото кресло, в компанията на самотната запалена свещ.

Като се върна в салона на втория етаж, Пендъргаст отпи от шерито си в замислено мълчание. Макар да бе казал на Морис, че вече се е възстановил, дълбоко в себе си той знаеше, че е лъжа – и това си личеше най-вече по пропуска, който сега разбираше, че е допуснал.

В предишните си издирвания на документите на Хелън упорито бе пропускал да забележи, че липсва един важен документ: нейният акт за раждане. Имаше всичко друго: паспорт, застраховка „Живот“, карта за социално осигуряване, важни квитанции, брачни документи. Но актът за раждане го нямаше.

По-рано би допуснал, че е обикновено недоглеждане от страна на Хелън. Но след като вече знаеше повече за тайния й живот, разбираше, че това обяснение е прекалено повърхностно. Липсата на акта за раждане от документите й можеше да означава само едно: че го е скрила. А би било необяснимо да укрива такъв документ, освен ако той не съдържа някаква изненадваща и необичайна информация.

Той отново отпи глътка шери, вглеждайки се в богатия му кехлибарен цвят. Тя би го скрила, разсъждаваше той, на място, което е лесно-достъпно, но сигурно. Което означаваше, че документът все още е някъде в къщата.

„Пенумбра“ беше голяма постройка с много разклонения, в която имаше безброй места, където човек би могъл да укрие един-единствен лист хартия. Хелън беше умна. Трябваше да обмисли въпроса внимателно.

Без да бърза, той започна да елиминира едно след друго различни потенциални скривалища. Трябваше да е някъде, където тя се отбива често, така че присъствието й в стаята да не бъде сметнато за необичайно. Място, където тя се чувства удобно. Където няма да позволи да я безпокоят. И трябваше да е в някой ъгъл или в някоя мебел, която никога не се мести, изпразва, бърше от прах, проветрява или претърсва от някой друг.

Той остана в салона дълбоко замислен, като няколко часа претърсва наум всяко помещение и всяко ъгълче на голямата къща. После, след като категорично бе изключил всички други помещения, освен една-единствена стая, мълчаливо се надигна и слезе по стълбите към библиотеката. Застана на прага и обгърна с поглед трофейните животински глави, голямата маса, рафтовете и различните предмети на изкуството, прехвърляйки в съзнанието си десетки възможни скривалища.

След още трийсет минути размисъл бе стеснил търсенето до една определена мебел. Масивният шкаф, в който държаха любимата книга на Хелън – фолиантът с рисунки на Одюбон бе разположен вляво от вратата. Той пристъпи в библиотеката, затвори плъзгащата се врата и приближи шкафа. Като се взира в него известно време, отвори долното чекмедже, в което стояха двата масивни фолианта. Занеси двете книги до голямата маса в средата на стаята и внимателно ги положи една до друга. След това се върна, извади чекмеджето и го преобърна.