Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Какво има. Господни специален агент?

— Искам да се включиш в базата данни на университета в Тексас и да направиш една малка корекция в архивите им. Според тяхната база данни някой си Фредерик Галъша е напуснал университета през последната година, преди да завърти. Архивите трябва да показват, че е завършил с отличие.

— Лесна работа. Но защо само с отличие? Само за долар ще го направя да завърши с най-високо отличие и членство в почетно общество „Фи Бета Капа“.

— Само с отличие е достатъчно – наклони глава Пендъргаст. – И се увери, че е събрал всички необходими кредити, за да завърши. Лично ще проверя.

— Много ясничко. И запомни, никакви изненадващи посещения. Също така, моля, не забравяй отново да включиш всичко, което си изключил на влизане.

Докато агентът се обръщаше, за да си тръгне, хакерът с никнейм „Мим“ заговори отново:

— Ей, Пендъргаст!

Агентът го погледна през рамо.

— Само още едно нещо: Естерхази е унгарска фамилия.

— Действително.

Мим се почеса по врата:

— Че как тогава родният й език е португалски?

Но когато погледна нагоре, разбра че говори на празно пространство. Пендъргаст беше изчезнал.

Ню Йорк сити

Когато Джъдсън Естерхази излезе от таксито, вдигна поглед към потискащите каменни каньони на Долен Манхатън, преди да вземе коженото си куфарче и да плати на шофьора. Той пресече тесния тротоар, приглади вратовръзката си и с уверена и сигурна крачка изчезна в ниското фоайе на Нюйоркския департамент по здравеопазване.

Чувството да носи отново костюм беше приятно, въпреки че все още бе под дълбоко прикритие. А още по-приятно беше да чувства, че е в офанзива, че прави нещо друго, освен да бяга. Страхът и несигурността, които го бяха разяждали, бяха почти избледнели, заменени – след първоначалния период на паника – от ясен и решителен план. План, който щеше да разреши проблема му „Пендъргаст“ веднъж завикал. Но също така – което бе точно толкова важно – щеше да удовлетвори и тях. Те щяха да му помогнат. Най-сетне.

Ще стигнеш до мъжа посредством кучката му.

Отличен съвет, макар и да звучеше грубо. А намирането на „кучката“ беше по-лесно, отколкото Естерхази се бе надявал. Следващото предизвикателство беше да открие начин да се добере до нея.

Докато се приближаваше към указателя на сградата, той забеляза, че Отделът за ментална хигиена се намира на седмия етаж. Отиде до една асансьорна площадка, влезе в чакащата кабинка и натисна бутона за седмия етаж. Вратата се затвори и той започна да се изкачва.

Познаването му на медицинската база данни се оказа безценно. В края на краищата му отне само няколко проверки, за да получи информацията, която му трябваше, за да създаде плана си за нападение. Първото попадение беше съдебно дело, на което Пендъргаст е бил призован като заинтересовано лице, но – перверзно – бе избрал да не се яви. Второто беше статия на някой си д-р Фелдър, още непубликувана, но предоставена на медицинската общност за разглеждане, върху един крайно интересен случай, временно затворена пациентка в Женското изправително отделение на „Бедфорд Хилс“, но подлежаща на прехвърляне в болницата „Маунт Мърси“. Независимо, че идентичността на пациентката по разбираеми причини не се споменаваше, като се имаше предвид съдебното разпореждане за изпращане в затвор/психиатрия, не беше никак трудно да се определи за кого става дума.

Като излезе от асансьора Естерхази попита къде се намира офисът на д-р Джон Фелдър. Психиатърът беше на смяна в спретнатия си миниатюрен кабинет и се изправи при влизането на Естерхази. И той като офиса си беше миниатюрен, спретнато облечен, с къса коса в миши цвят и брада в стил Ван Дайк.

— Д-р Пул? – Той протегна ръка.

— Д-р Фелдър – кимна Естерхази и разтърси подадената десница. – Приятно ми е.

— Удоволствието е мое – каза Фелдър, като махна към празния стол. – Да се запозная с човек, който преди това е лекувал Констанс, е неочакван дар към моята работа.

Към моята робота. Беше точно както Естерхази си бе представял. Той огледа безличния офис, учебниците и преднамерено безличните картини. От собствените си наблюдения бе стигнал до извода, че да си съдебен психиатър трябва да е твърде неблагодарна работа. Най-вероятно половината пациенти бяха напълно откачили социопати, а другата половина – симуланти, опитващи се да избегнат обвиненията срещу тях. Естерхази веднага подуши амбициите на Фелдър само като прочете работната версия на статията му: тук имаше случай, в който човек можеше да забие зъби, може би дори цяла бъдеща кариера. Фелдър изглеждаше доверчив, енергичен, отворен и, както мнозина други интелигенти, малко наивен. Добър знак.