Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Хайръм, възрастният почти беззъб мъж, с когото бе разговарял пред „Тайни’с“, беше на кормилото на очуканата лодка, със спусната на ушите безформена шапка. Той се наведе над планшира, изплю дълга струя кафяво оцветена от тютюна плюнка във водата, отново се изправи и съсредоточи поглед върху тесния канал, които водеше напред към стена от зеленина.

Един час разследване в архивите на Областния център се бе оказал достатъчен за Бетъртън, за да установи, че Спениш Айлънд е бивш ловен и риболовен лагер, разположен навътре в блатата Блек Брейк – и собственост на семейството на Джун Броуди. Щом научи това, той веднага се бе заловил да открие Хайръм. Бе отнело много подмазване и сладкодумие, за да убеди киселия старец да го отведе до Спениш Айлънд В крайна сметка една стодоларова банкнота и размаханата бутилка „Олд Гренд Дед“ бяха свършили работа – но дори и след това Хайръм бе продължил да настоява да се срещнат на най-далечния северозападен край на Лейк енд, далеч от любопитните очи на Тайни и останалата му сган.

В началото на пътуването им Хайръм беше мрачен, неспокоен и необщителен. Журналистът имаше достатъчно здрав разум да не го принуждава да говори. Вместо това бе оставил бутилката на удобно място и сега – два часа и много глътки по-късно – езикът на Хайръм бе започнал да се развързва.

— Колко още? – попита Бетъртън и за пореден път се избърса с кърпичката.

— Петнайсет минути – отвърна Хайръм и изстреля още един замислен залп от слюнка зад борда. – Може и двайсет. Тъкмо навлизаме в лепкавата зона.

Не се майтапи, помисли си Бетъртън. Кипарисовите дървета ги заключваха от всички страни, а над главите им се сплитаха зелени и кафяви венци, които почти закриваха слънцето. Въздухът бе толкова плътен и влажен, че сякаш бяха под водата. Птици и насекоми бръмчаха и цвърчаха, а от време на време се чуваше тежък плясък, когато някой алигатор се плъзнеше във водата.

— Смяташ ли, че онзи тип от ФБР изобщо е успял да се добере до Спениш Айлънд? – попита Бетъртън.

— Представа нямам – отговори Хайръм. – Не ми е казал.

Бетъртън бе прекарал два извънредно занимателни дни, докато проучваше Пендъргаст. Не се бе оказало лесно и човек можеше да прекара и цяла седмица над задачата. Може би дори месец. Този мъж всъщност беше един от нюорлианските представители на фамилията. Причудлив стар клон на род с френски и английски корени. Думата „ексцентричен“ дори бегло не можеше да ги опише – това бяха учени, изследователи, знахари-шарлатани, амбулантни търговци, магьосници, илюзионисти… и убийци. Да, убийци. Някаква пралеля бе отровила цялото си семейство и бе свършила заключена зад стените на затвора за душевно болни. Един от пра-пра-…прачичовците се бе оказал известен магьосник и учител на Худини. Самият Пендъргаст имаше брат, който явно бе изчезнал в Италия и около който се носеха редица странни слухове с твърде малко отговори. А Пендъргаст, както изглежда, бе прекарал част от късния си пубертет в клиника, въпреки че подробностите бяха конфиденциални и не му се удаде да установи дали причината е била физическа или психологическа.

Но пожарът беше онова, което заинтригува Бетъртън повече от всичко. През детството на Пендъргаст някаква шайка от Ню Орлиънс бе изгорила до основи фамилното имение на улица „Дофин“. Следователите по случая не бяха успели да изяснят точно защо. При все че никой не се бе признал за част от шайката, много хора, разпитани от полицията бяха изредили разнообразни и противоречиви причини, поради които имението е било запалено: че семейството практикувало вуду, че синът убивал домашните любимци на съседите, че родът планирал да отрови местния водоизточник. Но когато Бетъртън подреди цялата объркана информация, усети нещо друго зад действията на тълпата: внимателно проведена кампания за дезинформация, фино замислена от едно или повече неизвестни лица и целяща да унищожи клана Пендъргаст.

Изглежда семейството имаше могъщ и тайнствен враг…

Лодката се разклати, преминавайки през един по-плитък кален участък и Хайръм изключи двигателя. Пред тях клаустрофобичният зелен тунел се разклоняваше. Лодкарят забави дотолкова, че практически спряха. За очите на Бетъртън двете разклонения изглеждаха еднакви – тъмни и мрачни, с лиани и кипарисови клони, увиснали подобно на домашно пушени наденици. Хайръм замислено се почеса по брадата и вдигна очи, сякаш очакваше прозрение свише.

— Не сме се изгубили, нали? – попита Бетъртън. Даде си сметка, че да повери живота си в ръцете на този застаряваш пияница надали беше най-разумният ход в живота му. Ако нещо му се случеше из тези места, край с него. Не съществуваше някакъв шанс да открие обратния път в този блатен лабиринт.