Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Много добре. Но преди да си тръгна, ще ви кажа защо дойдох тук. Преди десет години жена ми почина при ужасни обстоятелства. Така поне си мислех. Сега обаче знам, че е жива. Нямам представа защо не се е свързала с мен досега. Възможно е да е в ръцете на изнудвачи, задържали я против волята й. Възможно е дори да е робиня. Какъвто и да е случаят, непременно трябва да я намеря. И М-Логос е най-добрият начин.

— Правете каквото щете, господин Пендъргаст, но никога няма да ви дам достъп до тази база данни.

— Не ви и моля за това. Ще ви помоля да проверите данните лично. Ако я намерите, бих желал просто да ме уведомите. Това е всичко. Не ви искам поверителна информация, просто име и местонахождение.

— В противен случай ще ме компрометирате?

— В противен случай ще ви компрометирам.

— Няма да стане.

— Обмислете решението си внимателно, генерале. Мога да ви кажа какво ще стане след това. Ще изгубите позицията си, ще ви разжалват, най-вероятно ще ви уволнят от армията. Забележителната ви военна кариера ще бъде сведена до една обикновена лъжа. Военните ви отличия ще станат неудобна тема за разговор в семейството ви, своего рода табу. Прекалено късно ще е да се захванете с нова кариера като цивилен, а много от пътищата, отворени за пенсионираните военни, ще бъдат затворени за вас. Ще ви свързват с тази лъжа завинаги. Ще е много несправедливо – всички сме лъжци, а вие сте къде-къде по-добър лъжец от средното. Светът е грозно място. Отдавна съм се примирил с този факт и съм приел, че аз самият, съм част от тази грозота. Това беше голямо облекчение. Ако не направите това, което ви моля, от което никой няма да пострада, но ще помогнете на един човек, бързо ще откриете сам колко грозен може да бъде светът.

Галъша гледаше Пендъргаст с такава мъка и укоризненост, че агентът почти се отдръпна. Пред него беше човек, който явно вече бе изпитал много житейски разочарования.

Когато генералът заговори отново, гласът му премина в шепот.

— Ще ми трябва личната информация на жена ви, за да проведа издирването.

— Донесъл съм повече от достатъчно информация – каза Пендъргаст, като извади нова палка от сакото си. – Тук ще камерите проби от ДНК, почерка й, медицинската й история, зъбни рентгенограми, отличителни белези, физически характеристики и така нататък. Тя е жива някъде по света, моля ви, намерете я.

Галъша се пресегна към папката, сякаш бе нещо отвратително. Но така и не успя да се застави да я вземе. Треперещата му ръка увисна във въздуха.

— Мога да ви предложа поощрение – продължи Пендъргаст. – Един мой познат има необикновени компютърни умения. Той ще поработи над файловете в Тексаския университет и ще ви осигури бакалавърската степен, завършена с отличие, която без съмнение щяхте да получите, ако баща ви не бе починал и това не ви бе принудило да прекъснете през последния семестър.

Галъша сведе глава. Набраздената му с вени ръка се пресегна и най-сетне сграбчи палката.

— Колко дълго? – изрече Пендъргаст с глас, подобен на шепот.

— Четири часа, може би и по-малко. Изчакайте тук. Не говорете с никого. Лично ще се оправя с това.

Три часа и половина по-късно генералът се върна. Лицето му изглеждаше сгърчено и посивяло. Той остави папката на масата и седна на поскърцващия стол, уморен като старец. Пендъргаст остана напълно неподвижен, като го наблюдаваше.

— Съпругата ви е мъртва – каза Галъша изморено. – Трябва да е. Тъй като всички следи за нея са изчезнали преди десет години, след… – Той вдиша възпалените си очи към агента. – След като е била убита от онзи лъв в Африка.

— Това не е възможно.

— Боя се, че не просто е възможно, а е факт. Освен ако не живее в Северна Корея или в някоя част на Африка, Папуа Нова Гвинея, или някое от малкото други напълно изолирани кътчета на света. Вече знам всичко за нея – и за вас, д-р Пендъргаст. Всички архиви, свързани с нея, всички нишки, всички доказателства приключват в Африка. Тя е мъртва.

— Грешите.

— М-Логос не греши. – Галъша побутна папката към Пендъргаст. – Узнах достатъчно за вас, за да съм сигурен, че ще спазите своята част от уговорката. – Той пое дълбоко дъх. – Така, че ни остава единствено да си пожелаем довиждане.

Блатото Блек Брейк, Луизиана

Нед Бетъртън извади кърпичката от джоба си и попи чело за поне стотен път. Носеше широка тениска и бермуди, но не бе очаквал, че блатният въздух ще е така задушен по това време на годината. А стегнатата превръзка на наранените кокалчета на пръстите му запарваше като пиле в плик за печене.