Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Бетъртън осъзна, че това може да е само Тайни. Мъжът беше местна легенда, диктатор на блатата. И внезапно той се запита дали тази златоносна жила не беше малко по-далеч от това, което бе очаквал.

— Какво искаш, да те вземат мътните? – попита Тайни с любезен тон.

Инстинктът тласна Бетъртън да започне агресивно:

— Тук съм заради агента от ФБР.

Изражението върху лицето на Тайни не беше никак любезно.

— Пендъргаст?

Пендъргаст. Значи това беше името му. И то му се видя познато – не беше ли? – името на една от онези богати, западащи предвоенни фамилии по пътя към Ню Орлиънс.

Малките свински очички на Тайни продължиха да се присвиват още.

— Да не си приятел на онзи кълвач?

— Работя в „Езервил бий“. Отразявам убийството на Броуди.

— Репортер значи. – Лицето на Тайни потъмня. Едва сега Бетъртън забеляза един възпален белег отстрани на шията на мъжа. Той се беше издул и пулсираше от вената отдолу.

Тайни огледа групата.

— За какво толкова си говорите с един репортер? – Той изплю кафяво топче тютюн. Мъжете станаха един по един и се затътриха – но не преди да си извадят допълнителни кутийки бира.

— Репортер – повтори Тайни.

Бетъртън видя приближаващата експлозия, но не беше достатъчно бърз да се отдалечи. Тайни се протегна и го хвана за яката, извивайки я грубо.

— Можеш да кажеш на онзи от мен – прогърмя той, – че ако пипна някога мършавия му, облечен в черен костюм албиноски задник отново да се навърта наоколо, така ще го овъргалям, че ще има да плюе зъби цяла седмица!

Докато говореше, той усукваше яката на Бетъртън все по-стегнато и по-стегнато, докато репортерът накрая вече не можеше да диша. После с грубо движение на ръката запрати Бетъртън на земята.

Бетъртън се просна в прахта. Изчака малко. После се изправи.

Тайни стоеше със свити в юмруци ръце, готов за бой.

Бетъртън беше дребен. Когато беше малък, по-големите хлапета често си позволяваха да го ритат, осъзнавайки, че не представлява заплаха. Това започна в детската градина и свърши чак през първата година на гимназията.

— Хей – каза Бетъртън с висок и хленчещ глас. – Тръгвам си, тръгвам си! За бога, не бива да ме нараняваш!

Тайни се отпусна.

Бетъртън изтипоса най-уплашеното си и раболепно изражение, приближи се още малко към Тайни и сви глава угоднически.

— Не търся конфликт. Наистина.

— Това е, което исках да чуя…

Бетъртън се изправи рязко и като използва момента, с все сила заби юмрук право в челюстта на Тайни. Мъжът се свлече върху цимента.

Урокът, който Нед научи като ученик в гимназията беше, че който и да е побойникът, без значение колко е голям, трябва да му отвърнеш. Иначе това ще се случи отново и по-лошо. Тайни се търкулна в праха, изруга, но беше прекалено слисан, за да се изправи и да тръгне да го гони. Бетъртън тръгна бързо към колата си, минавайки покрай мъжете, които продължаваха да стоят наоколо със зинали уста.

— Приятно пиене на останалата бира, джентълмени.

Когато запали двигателя и отпусна треперещите си ръце на волана, внезапно си спомни, че в един и половина трябваше да отрази продажбата на сладкиши с благотворителна цел от женската организация за подпомагане. Я да вървяха по дяволите. В този момент изобщо не му беше до продажба на сладкиши.

Община Сейнт Чарлз, Луизиана

Д-р Питър Лий Бофорт последва мобилната съдебно-медицинска лаборатория – боядисана в дискретно сиво, – когато тя влезе през страничната врата на гробището „Сейнт Севин“. Един от работниците по поддръжката на мястото затвори вратата след него и побърза да я заключи. Двете коли – неговото собствени комби и мобилната лаборатория – тръгнаха бавно по тясната чакълеста пътека, обрамчена от кучешки дрян и магнолиеви дървета. „Сейнт Севин“ беше едно от най-старите узаконени гробища в Луизиана с безупречно поддържани парцели и поляни. През последните двеста години някои от най-знатните нюорлиански имена бяха погребани тук.

Те щяха да бъдат повече от изненадани, помисли си Бофорт, ако знаеха за процедурата, която щеше да се извърши на територията на гробището.

Пътеката се разклони, после се разклони още веднъж. Сега Бофорт можеше да види пред мобилната лаборатория малко струпване на автомобили: служебни коли, стар модел Ролс Ройс, един ван на „Сейнт Севин“. Лабораторията спря в тясна отбивка зад тях и Бофорт я последва, поглеждайки часовника си.

Беше шест и десет и слънцето тъкмо се изкачваше на хоризонта, хвърляйки златен отблясък над поляните и мрамора. За да се осигури максимална поверителност, ексхуматорите винаги работеха колкото се може по-рано сутрин.