Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Да приключваме с това – беше промърморил Кранстън. – Бързо. И после да си гледаме работата.

Макар Бетъртън да кимна, съгласявайки се, той нямаше никакво намерение да приключва. Напротив, беше направил нещо, което трябваше да направи много по-рано – провери два пъти историята, която Броуди му разказаха. И тя веднага се разпадна. Няколко телефонни разговора разкриха, че макар и в Сан Мигел да имаше хотел „В&В“ с името „Магнолия“, семейство Броуди нито го бяха управлявали, нито някога го бяха притежавали. Бяха отседнали там само веднъж преди години.

Това си беше опашата лъжа.

А ето че сега бяха убити – най-голямото убийство в района от поколения насам – и Бетъртън беше сигурен, че това бе по някакъв начин свързано със странното им изчезване и още по-странното им появяване отново. Дрога, индустриален шпионаж, контрабанда с оръжие – можеше да е всичко.

Бетъртън бе убеден, че Малфурш е връзката на тази мистерия. Малфурш беше мястото, където Броуди се бяха появили повторно – и където бяха брутално убити. Нещо повече, до ушите му бяха достигнали слухове за странни случки в града, няколко месеца прели Броуди пак да изплуват. Разправяше се за експлозия в „Тайни’с“, прочутият местен магазин и бар. Изтекъл резервоар с пропан – това беше официалната версия, – но се носеше мълва за нещо друго, много по-интересно.

Той отмина малката къща на семейство Броуди, където неотдавна ги беше интервюирал. Сега полицейска лента покриваше предната врата, а на тротоара беше паркирана колата на шерифа.

Главната улица направи лек завой на запад и пред него се показа ръбът на блатото Блек Брейк, чиято плътна зелена и кафява растителност отстрани приличаше на нисък тъмен облак в иначе слънчевия следобед. Той навлезе в тъжния търговски район с враждебно изглеждащи фасади на магазините и олющени табели. Спря покрай доковете и изключи двигателя. Там, където се бе намирал „Тайни’с“ от развалините на старата постройка сега се издигаше скелетът на нова. Близо до доковете беше струпана купчина от полуобгорени креозотни стълбове. Откъм улицата новите входни стъпала на сградата бяха завършени и половин дузина мръсни на вид мъже седяха на тях, шляеха се наоколо и пиеха бира.

Бетъртън излезе от колата и ги приближи.

— Добър ден на всички – каза той.

Мъжете утихнаха и го изгледаха с подозрение.

— Добър ден – най-после отговори неохотно един.

— Нед Бетъртън. „Езервил бий“ – каза той. – Горещ ден. Някой да иска една студена?

Неловко размърдване.

— Срещу какво?

— Срещу какво ли? Аз съм репортер. Искам информация.

Беше поздравен с мълчание.

— Имам изстудени бири в багажника. – Бетъртън тръгна с бавни крачки обратно към колата – на човек не му се ще да се движи прекалено бързо сред такива хора – вдигна капака на багажника, извади един голям охладител от стиропор, извлачи го и седна на най-долното стъпало. Бръкна вътре, извади една, отвори я и отпи дълга глътка. Скоро няколко ръце се протегнаха и започнаха да измъкват кутийки от топящия се лед.

Бетъртън се облегна назад с въздишка.

— Пиша статия за убийството на семейство Броуди. Да имате някаква представа кой ги е убил?

— Може да са алигатори – подхвърли някой и се изсмя подигравателно.

— Полицията вече ни разпитва за тях – каза един мършав мъж с потник и небръсната поне от пет дни брада. – Не знаем нищо.

— Мисля, че онзи тип от ФБР ги е убил – изпелтечи друг, почти беззъб мъж, вече подпийнал. – Направо беше полудял.

— ФБР? – не се сдържа Бетъртън. Това беше нещо ново.

— Онзи, който дойде тук с полицайката от Ню Йорк.

— Какво искаха? – Бетъртън осъзна, че прозвуча прекалено заинтригуван. Побърза да го прикрие, като отпи нова дълга глътка бира.

— Искаха да ги упътим към Спениш Айлънд – отвърна беззъбият.

— Спениш Айлънд? – Бетъртън никога не беше чувал за такова място.

— Аха. И какво съвпадение, че… – Гласът секна.

— Съвпадение? Какво съвпадение?

Размяна на неспокойни погледи. Никой не каза нищо. Мили боже , помисли си Бетъртън, копаенето му беше стигнало почти до златоносната жила.

— Я млъквай – сопна се мършавият, като се втренчи злобно в стария пияница.

— Защо, какво толкова. Лари, нищо не съм казал.

Оказа се толкова лесно. Можеше да се закълне на мига, че криеха нещо голямо. Всички те, цялата безмозъчна групичка. И той щеше да го разбере още сега.

В този момент върху него пална голяма сянка. От мрака на незавършената постройка беше излязъл огромен мъж. Розовата му глава беше обръсната, а на тила му се виждаше лоена гънка с размерите на малък спасителен пояс, обрасла с къси руси косъмчета. Едната му буза беше издута, изглежда дъвчеше тютюн. Той скръсти дебелите си ръце пред гърдите и заби очи първо в седналата на стъпалата група, а после в Бетъртън.