Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

След няколко минути до него се приближи друг мъж. Външният му вид бе точно противоположният. Беше висок и слаб, облечен в добре ушит костюм и шлифер „Бърбъри“. В една ръка държеше прилежно сгънат вестник „Бостън глоуб“ а в другата внимателно свит чадър. Мека сива шапка засенчваше лицето му. Единствената отличителна черта в него беше необичайна бенка под дясното око. Като седна до скитника, мъжът разтвори вестника и започна да преглежда вътрешните новини.

Когато поредният влак от зелената линия заскърца по релсите, навлизайки в станцията, мъжът с шапката заговори. Говореше тихо, заглушаван от шума на приближаващия влак, без да вдига поглед от вестника.

— Казвай какъв е проблемът – произнесе той с акцент.

Скитникът продължи да седи с наведена глава.

— Проблемът е това приятелче Пендъргаст, бившият ми зет. Научил е истината.

— Истината? Цялата истина?

— Още не цялата. Но ще стигне дотам. Той е изключително компетентен и опасен.

— Какво точно знае?

— Знае, че случката с лъва в Африка е убийство. Знае всичко за „Проект Авес“. И знае… – Естерхази се поколеба. – Знае за Слейд, „Лонджитюд Фармасютикълс“, семейство Дуейн… както и за Спениш Айлънд.

— О, да, Спениш Айлънд – каза мъжът. – Тъкмо нещо, което ние самите току-що научихме. Сега вече знаем, че смъртта на Чарлз Слейд преди дванайсет години не е била нищо друго, освен изкусна инсценировка, и че той е бил още жив до преди някакви си седем месеца. Това е твърде неприятна новина. Защо не ни каза?

— Аз също нямах представа – излъга Естерхази, колкото може по-убедително. – Кълна се, не знаех нищо за това. – На всяка цена трябваше да върне духа обратно в бутилката, веднъж завинаги, защото иначе можеше да се смята за мъртъв.

Той забеляза, че гласът му се издига и се принуди да го успокои.

— Пендъргаст разкри всичко. И каквото не е разбрал още, скоро ще разбере.

— Пендъргаст – усъмни се мъжът с шапката. – Защо не си го убил досега? Обеща ни.

— Опитах на няколко пъти.

Мъжът с шапката не отговори. Вместо това той прелисти вестника и продължи да чете.

След няколко минути заговори пак:

— Разочаровани сме от теб, Джъдсън.

— Съжалявам. – Естерхази почувства, че лицето му се налива с кръв.

— Не забравяй произхода си. Дължиш ни буквално всичко.

Той кимна безгласно, обзет от срам – засрамен от собствения си страх, от подчинението си, от зависимостта си, от своя провал.

— Знае ли Пендъргаст за съществуването на нашата организация?

— Още не. Но той е като питбул – не се отказва. Трябва да го извадим от играта. Не можем да си позволим да го оставим да прави каквото си иска. Казвам ти, трябва да го убием.

— Искаш да кажеш, че ти не можеш да си позволиш да го оставиш да прави каквото си иска – отговори мъжът. – Ти си този, който трябва да го спре – при това решително.

— Господ ми е свидетел, че се опитах.

— Не е достатъчно. Колко досадно от твоя страна да смяташ, че можеш просто да ни прехвърлиш този проблем. Всеки има слабо място. Намери неговото и го атакувай.

Естерхази усети, че се тресе от раздразнение.

— Искате невъзможното. Моля ви, имам нужда от вашата помощ.

— Естествено, можеш да разчиташ на нас, за каквото има нужда. Помогнахме ти с паспорта – ако трябва ще помогнем пак. Пари, оръжия, убежища. Освен това разполагаме с „Фергелтунг“. Но с този човек трябва да се разправиш лично ти. Всъщност, решението на този въпрос – бързо и окончателно – до голяма степен би те реабилитирало в очите ни.

Естерхази замълча за момент, за да обмисли.

— Къде е закотвена „Фергелтунг“?

— Манхатън. В пристана за лодки на Седемдесет и девета улица.

Мъжът направи пауза.

— Ню Йорк… Там живее агент Пендъргаст, нали? Изненадата беше толкова голяма, че Естерхази не можа да се удържи да не погледне мъжа до себе си.

Онзи продължи да чете с решително изражение. След минута Естерхази се надигна. Докато ставаше, мъжът проговори отново.

— Чу ли какво се е случило със семейство Броуди?

— Да – отговори Естерхази с шепот. Въпросът прозвуча като стаена заплаха.

— Не се притеснявай, Джъдсън – продължи мъжът. – Добре ще се погрижим за теб. Както винаги досега.

И под звуците на следващия приближаващ влак той отново потъна във вестника си.

Малфурш, Мисисипи

Нед Бетъртън шофираше очукания си Нисан по главната улица – всъщност, единствената улица – на Малфурш. Макар да беше част от „ловния“ му район, през повечето време Бетъртън гледаше да избягва градчето: местният манталитет на хора от блатата му идваше в повече. Но семейство Броуди бяха живели тук. Бяха… Кранстън неохотно му бе позволил да проучи историята, само защото ужасното двойно убийство беше нещо толкова значително, че щеше да изглежда странно, ако „Езервил бий“ се престореше, че не се е случило.