Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Пендъргаст го гледа известно време.

— Това ли е последната ви дума по въпроса?

— Указанията за ексхумация са съвсем ясни. Не мога да направя нищо. – Дженингс разпери ръце.

— Разбирам. – Пендъргаст вдигна значката си и я прибра обратно в джоба на сакото си. Молбата си, обаче, остави там, където беше. – Ще имате ли нещо против да дойдете с мен за момент?

— Но къде…?

— Ще отнеме само минутка.

Дженингс неохотно се измъкна от стола.

— Искам да ви покажа – каза Пендъргаст – защо избрах именно вас за тази молба.

Те минаха през външния офис, после надолу по коридора на обществената сграда и излязоха през главния вход. Пендъргаст спря на широкото предно стълбище.

Дженингс погледна към оживената улица.

— Както казах – приятен ден – отбеляза той пресилено одобрително, опитвайки се да поддържа учтив разговор.

— Наистина приятен ден – дойде отговорът.

— Точно затова харесвам тази част на Луизиана. Слънцето сякаш свети по-ярко отвсякъде другаде.

— Да. Придава любопитен златист ефект на всичко, което докосне. Да вземем тази плоча, например. – И Пендъргаст посочи към една стара бронзова плоча, поставена в тухлената фасада на сградата.

Дженингс хвърли поглед към плочата. Минаваше покрай нея всяка сутрин, разбира се, на път към офиса си, но бяха минали много години, откакто си бе дал труда да я разгледа.

Тази сграда на градския съвет на Планкууд, Луизиана, беше издигната благодарение на щедрото дарение от Комсток Еразмус Пендъргаст в 1892-ро лето Господне.

— Комсток Пендъргаст – промърмори под нос Дженингс. Нищо чудно, че името му изглеждаше смътно познато.

— Моят прапрачичо. Разбирате ли, семейство Пендъргаст има дълга традиция да подпомага определени градове в двете общини – Ню Орлиънс и Сейнт Чарлз, места, където различни клонове на нашето семейство са живели през изминалите векове. Дори да не живеем вече в много от тези градове, завещаното от нас продължава да живее.

— Разбира се – каза Дженингс, все още взирайки се в плочата. През ума му започна да се прокарва една доста неприятна идея защо Пендъргаст е бил толкова придирчив в избирането на тъкмо неговия офис, за да подаде молбата си.

— Не го разгласяваме нашир и длъж. Но факт е, че различни фондове и благотворителни фондации на семейство Пендъргаст продължават да правят дарения на няколко града – включително на Планкууд.

Дженингс премести очи от плочата към Пендъргаст.

— Планкууд?

Агентът кимна.

— Фондовете ни осигуряват стипендии за студенти магистри, осигуряват издръжка на спомагателните полицейски отряди, купуват книги за библиотеката – и подпомагат добрата работа на собствения ви офис за обществено здраве. Срам ще е да се види как тази помощ намалява… или, може би, напълно секва.

— Секва? – повтори Дженингс.

— Орязване на програми. – Изпитите черти на Пендъргаст придобиха скръбно изражение. – Свиване на заплати. Загуба на работа. – Той специално натърти на тази последна фраза, докато сивите му очи се заковаха в тези на Дженингс.

Дженингс вдигна ръка към брадичката си и я потърка замислено.

— Сега, като се замисля, господин Пендъргаст, ми се струва, че на молбата ви може да бъде погледнато благосклонно – стига само да можете да ме убедите, че това е от изключителна важност.

— Мога, господин Дженингс.

— В такъв случай, ще задействам процедурата. – Той погледна пак към плочата. – Дори ще стигна дотам да ви обещая, че документите ще бъдат обработени спешно. За десет дни, а може и за седмица, можем да получим тази заповед одобрена…

— Ще се отбия за нея утре следобед, благодаря – каза Пендъргаст.

— Какво? – Дженингс свали очилата си и примигна на яркото слънце. – Ама, разбира се. Утре следобед.

Бостън

Мъжът с хлътнали очи и набола брада прекоси Копли скуеър с тътрещи се крака и влезе в сянката на Джон Ханкок тауър. Като се изключат кратките погледи към минаващия трафик, главата му висеше оклюмало; ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на мръсния му дъждобран.

Той тръгна надолу по Дартмут стрийт и влезе в станция „Копли“. Като отмина опашката чакащи да си купят електронни карти за метрото, той се смъкна по циментовото стълбище и спря, оглеждайки се. До облицованата с плочки стена имаше редица от пейки и той тръгна към тях. Седна в далечния край. Там се облегна и застана неподвижно, без да изважда ръце от джобовете, загледан в нищото.