Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Кори се поколеба.

— Да. Но трябва ли да се предполага, че си умрял? Какво да казвам?

— Необходимостта от тази заблуда отпадна наскоро. Отново съм на линия – въпреки че се опитвам да не се набивам много на очи. Още веднъж, моите извинения за причиненото ти неудобство.

Лилията прекъсна още преди да успее да му каже довиждане. Тя известно време се взира с телефона, след което го върна на Проктър, който го прибра и я изгледа хладно.

— Надявам се – каза той с глас, чиято температура беше дълбоко под нулата, – че няма скоро да се видим.

— Нямаш грижа – отвърна Кори и върна чука обратно в торбата. – И тя се завъртя и пое обратно през парка. Епитафът действително беше доста приятен, помисли си. Може би щеше да го остави на уебсайта още малко. Просто заради купона.

Планкууд, Луизиана

Марселъс Дженингс, директор на Службата за обществено здраве на община Сейнт Чарлз, седеше в спокойно съзерцание зад обширното си бюро. Всичко беше в ред, както той обичаше. Нямаше и една бележчица, която да не е на мястото си в старомодния контейнер; не можеше да се види нито една прашинка или пръснат кламер. Четири молива, току-що подострени, лежаха в спретната редица до бележника с кожена подвързия. От дясната страна на бюрото се мъдреше компютър, изключен. На стената висяха три служебни грамоти в дървени рамки: всичките за перфектно участие в съвещанията на щата Луизиана. Малък библиотечен рафт зад него съдържаше колекция от наръчници със законови наредби и ръководства, потънали в прах и отваряни само в редки случаи.

На вратата на кабинета се почука леко.

— Влезте – каза Дженингс.

Вратата се отвори и Мидж, секретарката му, провря глава вътре.

— Някакъв си господин Пендъргаст иска да ви види, сър.

Въпреки, че това бе единствената му служебна среща за сутринта, Дженингс отвори едно чекмедже на бюрото си, извади календара си и направи справка в него. Точен, много точен. Дженингс уважаваше точността.

— Можете да го поканите да влезе – каза той, като остави календара настрана.

Миг по-късно посетителят влезе. Дженингс стана да го посрещне, после замръзна в изненада. Мъжът изглеждаше така, сякаш бе току-що изваден от ковчега. Мършав, без помен от усмивка, блед като восъчен манекен. Облечен в черен, монотонен костюм, той силно напомни на Дженингс за Онази с косата. Само дето му липсваше коса. Той понечи да протегне ръката си за ръкуване, но бързо я вдигна и махна към редицата столове пред бюрото си.

— Заповядайте, седнете.

Дженингс наблюдаваше как мъжът пристъпи напред и бавно, с болезнено изражение на лицето, сеотпусна. Пендъргаст, Пендъргаст… Името накара някаква камбанка в съзнанието му да звънне – но не знаеше защо. Той се наведе напред, подпря лакти на бюрото и скръсти едрите си ръце пред гърдите.

— Приятен ден – отбеляза той.

Мъжът на име Пендъргаст не направи коментар на шегата.

— Ами… – Той прочисти гърлото си. – Какво мога да направя за вас, господин Пендъргаст?

В отговор Пендъргаст измъкна малък кожен портфейл от джоба на сакото си, отвори го и го сложи на бюрото.

Дженингс го погледна.

— ФБР. А! Това… нещо по служба ли е?

— Не. – Гласът беше слаб, и при все това мелодичен, с меките, сочни акценти на човек от нюорлианската аристокрация. – Става въпрос за личен проблем. – Но значката на ФБР остана да лежи на бюрото като някакъв амулет или тотем.

— Разбирам. – Дженингс чакаше.

— Тук съм във връзка с една ексхумация.

— Разбирам – повтори Дженингс. – За вече извършена ексхумация ли се отнася, или за искане да бъде извършена такава?

— За нова заповед за ексхумация.

Дженингс отлепи лактите си от бюрото, облегна се назад, свали очилата си и започна да ги трие с дебелия край на полиестерната си вратовръзка.

— И кой точно бихте искали да бъде ексхумиран?

— Съпругата ми. Хелън Естерхази Пендъргаст.

Триенето сиря за миг. После се поднови с по-бавно темпо.

— И казвате, че това не е въпрос на съдебна заповед? Полицейско искане, за да се установи причината за смъртта?

Пендъргаст поклати глава.

— Както казах, това е лично.

Дженингс вдигна ръка към устата си и се изкашля учтиво.

— Трябва да разберете, господин Пендъргаст, че тези неща трябва да бъдат направени по каналния ред. Има си правила и спазването им не е случайно. Ексхумация на погребани тленни останки не е нещо, което се урежда лесно.

Когато Пендъргаст не каза нищо Дженингс, окуражен от звука на собствения си глас, продължи: