Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Но кое беше онова място, толкова отдалечено и уединено, че Пендъргаст да не се сети за него? А дори и да се потулеше в някой забравен от Бога кът, не би могъл да продължи да живее година след година разяждан от страховете си подобно Слейд и семейство Броуди.

Броуди, бе прочел във вестника за зловещата им смърт. Несъмнено са били открити от Братството. Беше ужасяващо, но в действителност можеше да се очаква. Джун Броуди не бе и подозирала дори половината от това, в което беше замесена – това, в което той и Чарлз Слейд я бяха замесили. В противен случай никога нямаше да има шанса да се махне от онези блата. Изумително как Слейд, при всичката си умопобърканост и упадък, така и не бе издал най-важната, най-голямата тайна, центърът на всичко.

В този миг на страх и отчаяние Естерхази най-накрая разбра какво трябва да стори. Имаше един отговор – само един. Не можеше да продължи сам. С Пендъргаст по следите си щеше да се нуждае от тази последна мярка. Налагаше се да се свърже с Братството веднага, по собствена воля. Щеше да е далеч по-опасно ако не им кажеше, ако по някакъв друг начин разберяха какво става. Трябваше да виждат в него надежден съучастник, дори това да означаваше още веднъж да се остави в тяхна власт.

Да – колкото повече мислеше какво трябва да се направи, толкова по-неизбежно му се струваше това. По този начин щеше да контролира каква информация получават и да премълчава фактите, които никога не трябваше да достигнат до тях. А и ако попаднеше под протекцията см, Пендъргаст щеше да е безпомощен, нямаше да може да го нарани. Всъщност, ако успееше да ги убеди, че Пендъргаст е заплаха, при това агент от ФБР, с всички привилегии, щеше да го обрече на сигурна смърт. А тайната му щеше да остане в безопасност.

Това решение му донесе известно облекчение.

Той отново се огледа, взирайки се във всяко лице. После, като се надигна и взе куфарите си, се отправи към стоянката за таксита. Имаше няколко коли – добре.

Отиде при четвъртото такси и се наведе през отворения пасажерски прозорец.

— Скоро ли ви свършва смяната? – попита той.

Таксиджията поклати глава.

— Нощта едва започва, приятелче.

Естерхази отвори задната врата, метна багажа си вътре и се пъхна след него.

— Към Бостън, ако обичате.

Мъжът се облещи към него от огледалото за обратно виждане.

— Бостън?

— Бек Бей, Копли плейс. – Естерхази бръкна в джоба си и хвърли няколко стотачки в скута на мъжа. – Това е за начало. Ще си струва усилието.

— Както кажете, господине. – И като включи на скорост, шофьорът изкара колата и потегли в нощта.

Езервил, Мисисипи

Нед Бетъртън се огледа в двете посоки, преди да пресече широката и прашна главна улица с бяла хартиена торба в едната ръка и две кутийки диетична сода в другата. Пред пералнята на Дела бе паркиран очукан шевролет Импала. Като го заобиколи отпред, Бетъртън седна на пасажерското място. Зад волана седеше нисък и мускулест мъж. Носеше тъмни очила и избеляла бейзболна шапка.

— Хей, Джак! – поздрави Бетъртън.

— Здрасти – долетя отговорът.

Бетъртън връчи едната сода на мъжа, после се разрови в торбата и извади един сандвич, увит в амбалажна хартия.

— Омари със сос ремулад без маруля. Точно както го поръча. – Той го подаде на шофьора, после отново бръкна в торбата и извади собствения си обяд: огромен сандвич с пармезан и кюфтета.

— Благодаря – рече мъжът.

— Няма проблем. – Бетъртън отхапа от сандвича си. Умираше от глад. – Какво ново с нашите момчета в синьо? – смутолеви той, докато дъвчеше кюфтетата.

— Поги пак се заяжда с всички.

— Пак? Какво му тежи на душата този път на шефа?

— Може би хемороидите го мъчат.

Бетъртън се изкиска и отхапа солидно. Това беше често оплакване на ченгетата, които бяха принудени да киснат в колите часове наред.

— Е-е-с – рече Бетъртън. – Какво ще ми кажеш за убийствата на Броуди?

— Нищо.

— Е, хайде де! Купих ти обяд.

— Аз пък ти благодарих. Безплатният обяд не си струва клъцнатото гърло.

— Това няма да се случи. Знаеш, че никога не бих написал нещо, което да се свърже с теб. Просто искам да знам истината.

Мъжът на име Джак се намръщи.

— Само защото бяхме съседи, смяташ, че можеш да ме тормозиш за всичките си статии.

Бетъртън се постара да изглежда засегнат.

— Моля ти се, не е вярно. Ти си ми приятел. Надявам се, че ми желаеш успех в писането.

— Ти си ми приятел – би трябвало да гледаш по-малко да ме караш да газя в дълбокото. И впрочем, не знам нищо повече от теб.