Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Бетъртън отново отхапа.

— Глупости.

— На практика си е така. Тази история е твърде голяма за нас. Докараха щатските полицаи, даже целия отряд на отдел „Убийства“ от Джаксън. Нас практически ни отстраниха.

Журналистът се замисли за момент.

— Виж, всичко, което знам, е че мъж и жена – двойката, която интервюирах неотдавна – са били брутално убити. Все знаеш нещо повече от това.

Мъжът зад волана въздъхна.

— Знае се, че не е обир. Нищо не е взето, освен това не е бил никой местен.

— Това откъде се знае? – попита Бетъртън, дъвчейки.

— Никой местен не би направил подобно нещо. – Човекът извади една папка от вратата на колата и измъкна от нея цветна снимка с размер 9 х 13. – А и не ти показах това.

Бетъртън хвърли поглед на снимката от местопрестъплението. Кръвта се смъкна от лицето му. Дъвкането му се забави, после спря. След което бавно и внимателно той отвори вратата на колата и изплю хапката си в канавката.

Шофьорът поклати глава.

— Супер.

Бетъртън му върна снимката, без да я погледне повече. Обърса уста с опакото на ръката си.

— О, боже мой – произнесе той дрезгаво.

— Схвана ли идеята?

— О, боже мой – повтори Бетъртън. Неутолимият му глад изведнъж бе изчезнал.

— Сега знаеш всичко, което и аз – заяви ченгето, като довърши сандвича си и обърса пръсти. – О, с изключение на едно – не разполагаме с нищо, което дори далечно да напомня за следа по този случай. Местопрестъплението беше чисто. Професионална работа, каквато не виждаме по тези места.

Бетъртън не отговори.

Мъжът хвърли поглед към полуизядените останки от сандвича с кюфтета.

— Ще го ядеш ли това?

Ню Йорк сити

Кори Суонсън седеше на една пейка в западен Сентрал парк с пликче от Макдоналдс до нея и се преструваше, че чете книга. Беше приятна сутрин, а прекрасните цветове в парка зад нея тъкмо започваха да избледняват, небето бе набраздено с пухкави облаци и всички по улиците се наслаждаваха на циганското лято. Всички, освен Кори. Цялото й внимание бе насочено към отсрещната страна на улицата, върху фасадата на Дакота и входа й на ъгъла на Седемдесет и втора улица.

И тогава го видя: сребристият Ролс ройс се движеше към западен Сентрал парк. Колата й бе позната – беше дори незабравима. Тя грабна плика от Макдоналдс и скочи от пейката, а книгата падна от скута й на земята. Затича се да пресече улицата въпреки червения светофар, като едвам избегна трафика. Спря на ъгъла на парка и Седемдесет и втора, чакайки да види дали Ролсът ще завие.

Така и стана. Шофьорът, когото не можеше да види, се престрои в лявата лента и пусна мигача, като забави, докато приближаваше към ъгъла. Кори изтича надолу по Седемдесет и втора до Дакота и стигна входа съвсем малко преди Ролса. Колата бавно зави към входа и тя прегради пътя й. Ролс ройсът спря и Кори се взря в шофьора през предното стъкло.

Не беше Пендъргаст. Но съвсем определено беше неговата кола. Подобен колекционерски автомобил не можеше да се намери в цялата страна.

Тя зачака. Прозорецът откъм шофьора се смъкна и оттам се показа главата на мъж с изсечени черти и бичи врат.

— Извинете, госпожице – рече той с кротък и приятен глас. – Бихте ли…? – Гласът му замлъкна и въпросителната увисна във въздуха.

— Не бих – отсече тя.

Главата продължи да я гледа.

— Блокирате пътя към паркинга.

— Колко неудобно за вас. – Тя направи крачка напред. – Кой сте вие и защо шофирате автомобила на Пендъргаст?

Главата я наблюдава още известно време, след което изчезна, а после вратата се отвори и мъжът излезе. Приятната усмивка почти, но не напълно, си беше отишла. Беше здрав и набит, с рамене на плувец и торс на състезател по вдигане на тежести.

— А вие сте?

— Не е ваша работа – заяви Кори. – Искам да знам кой сте вие и защо карате тази кола.

— Името ми е Проктър и работя за господин Пендъргаст – отвърна той.

— Чудесно! Забелязах, че употребихте сегашновреме.

— Моля?

— Казахте „работя за господин Пендъргаст“. Как е възможно, ако е мъртъв? Известно ли ви е нещо, което аз не знам?

— Вижте госпожице, нямам представа коя сте, но съм сигурен, че бихме могли да обсъдим този въпрос по-комфортно някъде другаде.

— Ще обсъдим въпроса точно тук и то колкото е възможно по-некомфортно за вас, докато ви блокирам пътя. Писна ми да ме пращат за зелен хайвер.

Портиерът на Дакота излезе от будката си.

— Има ли някакъв проблем? – попита той, а адамовата му ябълка подскачаше.