Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Обичайната предпазливост на Естерхази се изпари щом човекът му протегна ръка. Ръкостискането му бе неприятно влажно и като цяло – не най-чистото.

— Вие сигурно сте свещеникът от Ангълси? – рече Естерхази.

— Същият. – Усмивката на мъжа изглеждаше леко объркана. – А вие откъде знаете?

— Тъкмо идвам от кръчмата в Инвъркърктън. Споменаха, че сте наоколо. И че снемате копия на надгробни плочи – каза Естерхази и кимна към папката му.

Възрастният човек просия.

— Точно така, точно така.

— Какво съвпадение да попадна на вас. Казвам се Уикам.

— Драго ми е да се запознаем. – Настъпи момент на дружелюбно мълчание.

— Чух, че сте разказали една доста любопитна история – подзе Естерхази. – За някакъв злощастен човечец, когото сте срещнали сред блатата.

— Тъй е. – Готовността, изписана на лицето на свещеника, подсказа на Естерхази, че е един от онези хора, които с радост раздаваха съвети по повод и без повод.

Естерхази се огледа наоколо, преструвайки се на незаинтересован.

— Ами разкажете, ако искате.

Последва разпалено кимване.

— Да, с удоволствие. Действително. Беше… да видим… в началото на октомври.

Естерхази зачака нетърпеливо, като се опитваше да не припира свещеника.

— Натъкнах се на един човек, които се влачеше сред мочурищата.

— Как изглеждаше?

— Ужасно. Беше болен, или поне тъй ми каза… Сигур ще да е бил пиян или някой несретник, избягал от закона. Явно беше и паднал на скалите – лицето му беше цялото в кръв. Беше много блед, окалян, подгизнал до кости. Него следобед валеше здравата, спомням си. М-да, как да забравя тоз дъжд. За щастие, си бях взел двойния водонепромокаем…

— Но как точно изглеждаше човекът? Какъв цвят му беше косата?

Свещеникът спря, сякаш че за пръв път му дойде някаква мисъл.

— Но защо ви интересува, ако не възразявате да попитам?

— Аз… ъ-ъ-ъ… пиша мистерии. Вечно търся идеи.

— О! Е, в такъв случай… Чакайте да видим: светла коса, бяло лице, висок. Беше облечен в ловджийски костюм. – Свещеникът поклати глава и изкряка като птица: – Бедничкият, явно го беше закъсал.

— И какво, каза ли ви нещо?

— О, да. Но всъщност не мога да говоря за това, нали разбирате. Аз съм божи човек и изповедите умират в гърдите ми.

Пасторът говореше толкова бавно, така многословно, че Естерхази си помисли, че ще откачи.

— Каква възхитителна история. Няма ли нещо друго, което да допълните?

— Разпита ме за пътя през блатата. Казах му, че е няколко километра. – Свещеникът изду устни. – Ама онзи настояваше, та му начертах една карта.

— Карта?

— Е, ами да, беше най-малкото, което можех да сторя. Трябваше да му начертая пътя. Страшно е коварен, блата навсякъде.

— Но вие сте от Ангълси. Откъде познавате областта?

Пасторът се изкиска.

— От години идвам тук. Десетилетия! Кръстосал съм целите мочурища. Посетил съм всеки черковен двор оттук до Лох Лине! Виждате ли, това е едно историческо място. Снел съм копия от стотици надгробни камъни, включая тези на шотландските земевладелци от…

— Да, да. Но разкажете ми за картата, която сте начертал. Може ли и на мен да ми я нарисувате?

— Ама разбира се. С радост! Вижте сега, накарах го да заобиколи блатата, защото пътят край Килчъри Лодж е дори по-опасен. Честно да ви кажа, идея си нямам как изобщо е стигнал там. – Той пак се изкиска, докато рисуваше груба карта с изопващ нервите калиграфски почерк, дребен и завъртян. – Ето тук сме ние – заключи той и посочи един „х“.

На Естерхази му се наложи да се наведе, за да види по-добре.

— Къде?

— Ей тук.

Преди да осъзнае какво става, Естерхази усети жесток удар. Бе повален на земята и прикован там с ръка, извита зад гърба и лице зарито в мекия торф – и с хладкото дуло на оръжие, притиснато толкова силно към ухото му, че се врязваше до кръв в кожата.

— Говори – нареди пасторът.

Но гласът бе на Пендъргаст.

Естерхази направи опи да се изплъзне от хватката, мислите се блъскаха подивели в главата му, но дулото безмилостно го блъсна. Обля го вълна на ужас и потрес. Тъкмо когато се бе убедил, че дяволът е мъртъв и погребан, той сякаш бе възкръснал от мъртвите. Това щеше да е краят. Пендъргаст в крайна сметка беше победил. Безпощадността на тази мисъл го опари като отрова.

— Каза, че Хелън е жива – долетя гласът, почти шепот. – Сега ми кажи останалото. Всичко.

Естерхази се бореше да подреди мислите си, да преодолее шока, да прецени какво ще каже и как. Мирисът на торф изпълни ноздрите му и го задави.