Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Тя преглътна.

— Не, нямаме – каза на глас. – Спениш Айлънд се занемари още прели десетилетия, прозорците бяха заковани и е празна, откакто…

Мъжът надигна пистолета и небрежно простреля Карлтън Броуди в слабините. Кръв, тъкани и телесни течности покриха креслото. Броуди зави в агония, отново се прегъна, падна от стола и се сгърчи на пода.

— Добре! – изкрещя Джун. – Добре, добре , за Бога, спрете, моля ви! – Думите й заваляха една през друга.

— Или вие се погрижете той да млъкне – каза мъжът, – или ще се наложи да го сторя аз.

Джун скочи и се спусна към съпруга си, който плачеше от болка. Сложи ръка на рамото му. Кръвта се лееше от коляното и измежду краката му. С ужасен гъргорещ звук той повърна върху панталоните и обувките си.

— Говорете – продължи мъжът все така небрежно.

— Бяхме там – започна тя, почти сливайки думите от ужас. – В блатата. В Спениш Айлънд.

— Колко време?

— Откак стана пожарът.

Мъжът сви вежди.

— Пожарът в „Лонджитюд“?

Тя кимна с готовност.

— И с какво се занимавахте в блатата?

— Грижехме се за него.

— Него?

— Чарлз. Чарлз Слейд.

За първи път маската на хладко безразличие пална от лицето на мъжа и изящните му черти се озариха от неверие.

— Невъзможно. Слейд загина и пожара… – Той прекъсна изречението и очите му се разшириха леко, сякаш внезапно бе разбрал.

— Не. Пожарът бе преднамерен.

Мъжът я фиксира с поглед и заговори остро:

— Защо? За да заличи доказателствата за съществуването на лабораторията?

Тя поклати глава.

— Не зная защо. Повечето лабораторна работа се провеждаше в Спениш Айлънд.

По лицето на непознатия отново се изписа изненада. Джун премести очи към съпруга си, който стенеше и трепереше неудържимо. Изглежда щеше да припадне всеки момент. А може би умираше. Тя се задави и потисна риданието, като се опита да се контролира.

— Моля ви…

— Защо сте се крили там? – попита мъжът. Тонът му бе отегчен, но блясъкът не бе напуснал очите му.

— Чарлз се разболя. Зарази се с птичия вирус. Това го… промени.

Човекът кимна.

— И той накара вас и съпруга ви да останете да се грижите за него?

— Да. Там, в блатата. Където нямаше да го намерят. Където щеше да може да работи и най-сетне – щом болестта му се влоши – където щеше да получи грижи. – Тя почти се задавяше от ужас. Този човек бе брутален, но ако му признаеше всичко, абсолютно всичко, може би щеше да ги пусне. А тя щеше да успее да закара мъжа си в болница.

— Кой друг знаеше за Спениш Айлънд?

— Само Майк. Майк Вентура. Той доставяше реактиви и се грижеше да разполагаме с всичко необходимо.

Непознатият се поколеба.

— Но Вентура е мъртъв.

— Той го уби – каза Джун Броуди.

— Кой? Кой го е убил?

— Агент Пендъргаст. От ФБР.

— ФБР? – За първи път мъжът осезаемо повиши глас.

— Да. Заедно с един капитан от нюйоркското полицейско управление. Жена. Хейуърд.

— Какво искаха?

— Агентът от ФБР търсеше човека, който бе убил жена му. Имаше някаква връзка с „Проект Авес“ – тайният екип, който работеше с птичия вирус в „Лонджитюд“… Слейд я беше убил. Преди години.

— Аха – рече мъжът, сякаш бе научил нещо ново. Замълча и огледа ноктите на лявата си ръка. – Агентът знаеше ли, че Слейд все още е жив?

— Не, не и преди да… Не и преди да стигне до Спениш Айлънд и Слейд да му се разкрие.

— И тогава какво? Този агент уби ли Слейд на свой ред?

— В известен смисъл. Слейд умря.

— Защо нищо от това не е попаднало в новините?

— Агентът от ФБР искаше цялата история да потъне в блатото.

— Кога се случи това?

— Преди повече от шест месеца. През март.

Мъжът се замисли.

— Друго какво?

— Това е всичко, което знам. Умолявам ви, всичко ви казах. Трябва да помота на съпруга си. Моля ви, пуснете ни да си вървим.

— Всичко ? – вдигна вежди непознатият с нотка на скептицизъм в гласа.

— Всичко. – Какво друго можеше да има? Бе му разказала за Слейд, за Спениш Айлънд, за „Проекта Авес“. Друго не оставаше.

— Разбирам. – Мъжът я наблюдава известно време. После вдигна оръжието си и застреля Карлтън Броуди между очите.

— Господи, не! – Джун усети как тялото му подскочи в ръцете й. Тя изпищя.

Мъжът бавно свали оръжието.

— О, не! – ридаеше Джун. – Карлтън. – Усети как тялото на съпруга й бавно се отпуска в прегръдките й, от дробовете му се откъсна тиха, дълбока въздишка. Сега кръвта се стичаше не правилни вадички от тила му и оцветяваше дамаската на креслото в черно.