Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

В този момент нещо възпря Естерхази: възлестите стари ръце на мъжа. Той се взря под неясната светлина в тънките крака, сбръчканата кожа, варикозните вени. Нямаше как да се сбъркат. Това беше тяло на възрастен човек. Никой не би могъл да пресъздаде толкова реалистична маскировка. Нещо повече: липсваха всякакви превръзки, белег или каквото и да е, което да напомня за едномесечна огнестрелна рана върху задъхващите се гърди.

Умът му заработи бясно, за да превъзмогне шока и яростта. Бе толкова сигурен, толкова убеден…

Бързо дръпна възглавницата и разкри разкривеното лице на мъжа с изплезен език и изскочили от ужас очи. Човекът се закашля, борейки се за въздух, а хлътналите му гърди се надигаха с усилие.

Ослепял от паника, Естерхази хвърли възглавницата настрани и се втурна надолу по стълбите. Дъртата тъкмо влизаше през задната врата, а по лицето й се стичаше кръв.

— Дяволско изчадие! – изкрещя тя и се пресегна към него с костеливите си пръсти, докато той притичваше край нея и се измъкваше през вратата навън в необятните пусти блата.

Малфурш, Мисисипи

Мекият нощен въздух, който полъхваше през отворения прозорец, повдигна муселинените завеси в дневната. Като почувства бриза на лицето си, Джун Броуди вдигна поглед от формулярите за кандидатстване в „Борда на медицинските сестри“, който попълваше. С изключение на лекия ветрец, нощта бе тиха. Тя хвърли поглед към часовника си. Почти два след полунощ. Откъм кабинета се чуваше дълбокият глас на говорителя по телевизията: несъмнено Карлтън гледаше едно от онези предавания за военна история, по които бе толкова запален.

Тя отпи глътка от бутилката кока-кола до нея. Винаги бе обичала да пие колата от стъклени бутилки – напомняше й детството и онези старомодни машини за напитки, когато трябваше да отвориш тясното стъклено прозорче и да издърпаш бутилката за гърлото. Просто бе убедена, че вкусът е различен, когато е от бутилка. Но през последното десетилетие, прекарано в блатата, и се бе наложила да се задоволява с алуминиеви кутийки. Чарлз Слейд не можеше да понася отблясъците от светлина, които създаваше стъклото, така че на Спениш Айлънд не бе позволено почти никакво стъкло. Дори контейнерите за спринцовки бяха пластмасови.

Тя остави бутилката на подложката. Имаше си своите предимства да се върнеш към нормалния живот. Карлтън можеше да си гледа телевизионните програми, без да слага слушалки. Капаците на прозорците можеше да се разтварят широко, да пропускат светлина и чист въздух. Тя можеше да украсява къщата със свежи цветя – рози и гардении, както и любимите й калии, – без да се притеснява, че ароматът им би провокирал отчаяни протести. Тя се поддържаше, обичаше хубави дрехи и си правеше модерни прически – сега щеше да получи възможност да ги показва пред другите. Вярно, щеше да им се налага да изтърпят стотици втренчени погледи от съселяните – някои подозрителни, други просто любопитни, – но хората вече свикваха със завръщането им. Полицейското разследване бе приключило и бе затворена страница. Онзи досаден репортер от „Езервил бий“ не се бе върнал. И макар статията му да бе спомената в един хюстънски вестник, изглежда не се бе разпространила по-далеч. След смъртта на Слейд си бяха дали достатъчно време, почти пет месеца, така че да са сигурни, че никой никога не ще научи как са живели и с какво са се занимавали. Чак тогава отново се бяха появили в обществото. Тайната за живота им сред блатата щеше да си остане точно това – тайна.

Джун Броуди поклати глава с лека носталгия. Казваше си всичко това, но все пак имаше моменти като този в тишината на нощта, когато Чарлз Слейд й липсваше толкова много, че болката бе почти физическа. Действително през всички онези години на грижи за излинялото му тяло, за ума му, опустошен от болестта и болезнената чувствителност към всякакви сензорни стимули бяха притъпили любовта й. Но някога го бе обичала толкова пламенно. Знаеше, че е грешно, че е абсолютно несправедливо към съпруга й, но като изпълнителен директор на „Лонджитюд“ Слейд бе изглеждал толкова властен, толкова красив и харизматичен – и по свой начин толкова нежен с нея… Тя бе искала, бе копняла да се откаже от работата си като старша сестра и да посвети на него целия си ден, а често пъти и нощта.

Кабинетът бе утихнал. Сигурно Карлтън беше изключил телевизора, за да почете другото си хоби – кръстословиците на лондонския „Таймс“.