Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Тя въздъхна и сведе поглед към документите в скута си. Щом така и така се сети за работа, най-добре беше да попълни тези бланки. Лицензът й като старша сестра с право да изписва лекарства бе изтекъл преди 2004-та, а според закона на Мисисипи възобновяването изискваше да…

Джун Броуди рязко вдигна очи. Карлтън стоеше на прага с много странно изражение.

— Карлтън, какво има, какво…

В този момент един друг силует изникна от сумрака зад съпруга й. Тя затаи дъх. Беше мъж, висок и строен, облечен в черен, скъп на вид тренчкот. Черната кожена шапка бе смъкната ниско над очите му, които я наблюдаваха със спокойно безразличие. В една от облечените му в ръкавици ръце имаше оръжие, насочено към черепа на мъжа й. Дулото изглеждаше необичайно издължено и тогава тя си даде сметка, че е снабдено със заглушител.

— Седнете! – произнесе човекът и донякъде побутна, донякъде блъсна съпруга й в креслото до нея. Въпреки притока на адреналин, който бе напрегнал крайниците й и бе накарал сърцето й да блъска в гърдите, Джун Броуди долови чуждестранната нотка в гласа. Беше европеец, може би белгиец, но по-вероятно германец.

Мъжът огледа стаята, забеляза отворения прозорец, затвори го и дръпна завесите. После свали тренчкота си и го положи на един стол. От глава до пети бе облечен в черно. Като придърпа стола пред двойката, той се отпусна и кръстоса крака. Сведе пистолета небрежно. Подръпна панталоните върху коленете си и спокойно запретна маншетите на ризата си, сякаш носеше костюм за хиляда долара, а не облекло на обикновен крадец. Наведе се към нея, под едното му око имаше издължена и тънка, подобна на червей, бенка. През ума й мина абсурдна мисъл: Защо не отиде да му махнат това нещо?

— Питам се – поде той с приятен глас – дали бихте могли да ми изясните някои неща.

Джун Броуди хвърли скришен поглед към мъжа си.

— Бихте ли ми казали, моля, какво представлява лунният пай?

Помещението потъна в тишина. Джун се запита дали не е чула грешно.

— Местните храни и деликатеси ме интересуват – продължи непознатият. – Прекарах в тази любопитна част на страната ви един ден. Научих за разликата между трицона и копърка – сиреч никаква. Опитах овесена каша и… как им викахте? Онези царевични бухти. Но така и не ми се изясни що за пай е този лунен пай.

— Всъщност не е пай – задавено заговори Карлтън.

— Представлява нещо като голяма бисквита. Прави се от маршмелоу и препечен грахам. И ъ-ъ-ъ… шоколад.

— Разбирам. Благодаря. – Мъжът замълча и ги изгледа подред, – А сега може би ще сте така добри да споделите с мен къде сте прекарали последните дванайсет години?

Джун Броуди пое дълбоко дъх. Когато заговори, сама се изненада колко гладко звучеше гласът й.

— Не е тайна. Пишеше го и по вестниците. Държахме едно „В&В“ в Сан Мигел, Мексико. Нарича се „Каза Магнолия“ и…

С едно пестеливо движение мъжът вдигна оръжието си и с приглушен бум простреля лявата капачка на коляното на Карлтън Броуди. Той подскочи като набоден с остен и се прегъна от две с вик на изненада и болка, а кръвта шуртеше между пръстите му, впити в коляното.

— Ако не замълчите незабавно – хладно му каза мъжът, – следващият изстрел ще бъде в мозъка ви.

Карлтън запуши устата си с ръката, която не стискаше коляното, а от очите му се стичаха сълзи. Джун се бе втурнала към него, но лекото поместване на оръжието я накара да се отпусне обратно в стола си.

— Да ме лъжете, е обидно – каза непознатият. – Не го правете отново.

Стаята бе тиха. Мъжът опъна ръкавиците си, първо едната, после другата. После повдигна козирката на шапката си, разкривайки изящни остри черти: тесен нос, високи скули, късо подстригана руса коса, тясна брадичка, студени сини очи и устни с отпуснати ъгълчета. Мъжът местеше поглед от единия към другия, а оръжието отново почиваше сведено надолу.

— Госпожо Броуди, известно им е, че семейството ви притежава ловна хижа в блатото Блек Брейк, недалеч оттук. И че хижата се нарича Спениш Айлънд.

Джун Броуди се взря в него. Сърцето й блъскаше болезнено. От креслото до нея мъжът й простена и потръпна, като продължаваше да стиска раненото си коляно.

— Неотдавна – малко преди да се завърнете – един мъж на име Майкъл Вентура бе открит мъртъв в блатата. Застрелян. Недалеч от Спениш Айлънд. Някога оглавяваше охраната на „Лонджитюд Фармасютикълс“. Той е личност, която ни интересува. Имате ли какво да кажете по въпроса?

Знаем, бе казал той. Интересува ни. Джун Броуди си спомни думите на съсипания Слейд, които той шептеше така често и с толкова настойчивост: „Пазете тайната. Те не бива да знаят, че сме живи. Ще дойдат за нас.“ Беше ли възможно – беше ли изобщо вероятно – това да не са бълнуванията на един параноичен, умопобъркан човек?