Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Антиквариат – поправи я Макфлекноу.

Естерхази меко ги прекъсна.

— Бих искал да поръчам един пай с бъбречета, Поли. – После добави с най-незаинтересования би тон: – За какво му е трябвал полицай?

Макфлекноу се поколеба.

— Е, господни Дрейпър, знам ли и аз какво да ви кажа, беше обърнал три уискита, когато ни разказа историята. Нали се сещате.

— О, не ставай глупак. Поли – смъмри го Джени Протеро. – Господин Дрейпър е свестен човек. Няма да създава проблем на старчето.

Кръчмарят обмисли това.

— Добре тогава. Случило се преди няколко седмици. Свещеникът тъкмо бил пристигнал в областта, и бил на път към Окиндаун. Зърнал двора на параклиса Болбридж – в общи линии разбита работа. Доста навътре в блатата Иниш – и спрял да разгледа надгробните плочи. И не щеш ли, тъкмо като влязъл, от мъглите се явил някакъв мъж. Бил пиян и болен, треперел, целият покрит с кръв и тиня.

— Бедният пастор бил сигурен, че е беглец – додаде продавачката и потупа връхчето на носа си с пръст. – Беглец от закона.

Естерхази знаеше разрушения параклис – намираше се между Фаулмайър и Инвъркърктън.

— Как изглеждал мъжът? – попита той и усети сърцето си да подскача в гърдите му като плъх, хванат в тенекиена кутия.

Макфлекноу се позамисли.

— Амче не каза. Обаче бил много отчаян, бълнувал нещо. Пасторът си рекъл, че онзи иска да се изповяда, затова го изслушал. Каза, че беглецът направо не бил с всичкия и попитал за пътя през блатата. Пасторът му начертал някаква карта. Онзи го накарал да обещае, че и дума няма да разкаже за срещата им. Старият свещеник отишъл до колата си, за да му даде едно одеяло, но докато се върне, мъжът бил духнал.

— Таз вечер ще си заключа вратата – обяви Джени Протеро.

— Що за история е разказал на свещеника по-точно? – попита Естерхази.

— Знаете ги какви са свещениците, господин Дрейпър – рече кръчмарят. – Поверителността на изповедите и така нататък.

— Спомена, че паството му е в Ангълси – каза Естерхази. – Натам ли се е върнал?

— Не. Оставали му още няколко почивни дни. Каза, че ще намине през Лохмори.

— Едно малко селце на запад – рече Макфлекноу, а тонът му подсказваше, че Инвъркърктън е същински метропол в сравнение с въпросното място.

— В Сейнт Мънс има бая надгробни камъни – добави Джени Протеро и отново поклати тава.

— Сейнт Мънс – повтори Естерхази бавно, сякаш говореше на себе си.

Лохмори

Джъдсън Естерхази подкара колелото си нагоре по хълма, оставяйки малкото градче далече зад себе си. Докато пътеката се виеше все по-нататък сред гранитните хълмове, всички белези за цивилизация изчезваха един по един, а след още деветдесет минути една сива каменна камбанария изникна в далечината, едва подавайки се над вълнистия пейзаж.

Това можеше да бъде само параклисът Сейнт Мънс с двора, където с малко късмет щеше да открие пастора.

Загледа се в дългия криволичещ път, пое си дъх и започна изкачването по стръмнината.

Пътеката минаваше край борове и ели, преди да завие по билото на хълма, да се спусне в една долчина и после отново да се изкачи към усамотения параклис. Духаше студен вятър и облаците се гонеха по небето. Той спря на билото, за да реши откъде да мине.

И сто го там. Пасторът стърчеше сред двора, сам-самичък, облечен не в черно, а в туид, само с една якичка, да подскаже професията му. Колелото му бе подпряно на един камък, а самият свещеник се бе навел над един голям гроб и усърдно търкаше старата плоча. Въпреки че се почувства малко глупаво, Естерхази опипа успокоителната издутина на пистолета си, за да се увери, че му е под ръка, след което яхна велосипеда и се спусна надолу.

Изумително беше. Това копеле Пендъргаст продължаваше да му създава грижи дори от отвъдното. Нямаше кого друг да е срещнал свещеникът сред блатата. Сигурно е бил слаб от загубата на кръв, почти умопомрачен от болка, на броени минути от смъртта. Какво ли бе казал на пастора? Естерхази нямаше как да напусне Шотландия, без да узнае.

Свещеникът се надигна тромаво, щом Естерхази го приближи, и изтупа тревата и пръстта от коленете си. Върху гробницата лежеше голямо парче оризова хартия – копирането бе наполовина готово. Едно портфолио с другите му скици бе хвърлено наблизо, заедно с парче платно за рисуване, няколко пастела и въглен.

— Уф – изпухтя пасторът и подръпна дрехите си. – Добър ви ден. – Имаше живописен уелски акцент, а лицето му бе зачервено и набраздено с изпъкнали вени.