Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Леля му?

Пендъргаст кимна.

— Да се грижи за нея е единственото, което го мотивира да остане в тази част на Шотландия, вместо да отвори успешен кабинет на Харли стрийт. Знаеше, че с нея ще съм в безопасност.

— Значи си бил тук през последния месец?

— Да, и тук ще остана още известно време – докато съм в достатъчно добра кондиция, за да си довърша работата.

— Нуждаеш се от мен – каза Д’Агоста.

— Не – пламенно възрази Пендъргаст. – Не. Колкото по-скоро се прибереш, толкова по-добре. За бога, Винсънт, възможно е да си вкарал вълка в кошарата с това ненавременно откритие.

Д’Агоста замълча.

— Самото ти присъствие тук ме поставя в опасност. Джъдсън несъмнено все още е наоколо. Той е в паника, не знае дали съм жив, или мъртъв. Но ако те види, особено близо до тази къща…

— Мога да ти помогна по друг начин.

— Абсолютно не. Заради мен едва не загина веднъж. Капитан Хейуърд никога няма да ми прости, ако допусна да се случи отново. Най-доброто, което можеш да направиш за мен, единственото, е да се върнеш в Ню Йорк, на работа, и да не разказваш на никого за случилото се тук. А онова, което аз трябва да свърша, трябва да го сторя сам. Не казвай нищо на никого, нито на Проктър, нито на Констанс, нито на Хейуърд. Разбираш ли? Трябва да възстановя силите си, преди да хвана Джъдсън. А аз ще го хвана. Освен ако той не ме изпревари.

Д’Агоста усети бодване при последните думи. Загледа се в Пендъргаст, легнал на кушетката, с отслабнало тяло, но с решителен ум. Отново го порази фанатичната обсебеност, която надничаше в тези очи. Бога ми, явно бе обичал онази жена.

— Е, добре – рече той неохотно. – Ще направя както искаш. Но ще трябва да кажа на Лора. Заклел съм се, че никога повече няма да я излъжа.

— Много добре. Кой още знае за усилията ти да ме откриеш тук?

— Инспекторът Балфур и още неколцина. Доста поразпитах наоколо.

— Значи и Естерхази знае. Но можем да обърнем това в наша полза. Разкажи на всички, че търсенето ти е било безплодно, че вече си убеден, че съм мъртъв. Върни се у дома и покажи всячески, че скърбиш.

— Щом наистина това искаш.

Очите на Пендъргаст го приковаха.

— Настоявам за това.

Ню Йорк сити

Д-р Джон Фелдър вървеше по ехтящия коридор на болница „Маунт Мърси“ с тънка папка под ръка и с дежурния лекар д-р Остром от другата си страна.

— Благодаря ви, че ми позволихте тази визитация, д-р Остром – рече Фелдър.

— Няма за какво. Доколкото разбирам, интересът ви към нея ще продължи.

— Да. Състоянието й е… уникално.

— Много неща във връзка със семейство Пендъргаст са такива. – Остром сякаш щеше да продължи, но после замълча, като че вече бе казал твърде много по въпроса.

— А къде е Пендъргаст, настойникът й? – попита Фелдър. – От доста време се опитвам да се свържа с него.

— Боя се, че той е загадка за мен – идва и си отива в най-странни часове на денонощието, проявява изисквания, след което изчезва безследно. По мои наблюдения не е лесно да се оправи човек с него.

— Разбирам. Значи нямате възражения срещу визитите ми?

— Ни най-малко. Даже с удоволствие ще споделя наблюденията си с вас, ако желаете.

— Благодаря ви, докторе.

Те стигнаха до вратата и Остром почука тихо.

— Моля, заповядайте – долетя отговорът отвътре.

Остром отключи вратата и пусна Фелдър да мине пред него. Стаята изглеждаше почти като миналия път, когато я бе видял, с изключение на това, че имаше повече книги – много повече книги. Библиотеката, която преди съдържаше само десетина томчета, сега се огъваше под многократно повече. Фелдър плъзна поглед по заглавията и забеляза „Събрани стихотворения“ от Джон Кийтс, „Символи на трансформациите“ на Юнг, Маркиз дьо Сад – „Сто и двайсет дни Содом“, „Четири квартета“ на Елнът, „Сартор Ресартус“ на Томас Карлайл. Несъмнено бяха дошли от библиотеката на „Маунт Мърси“. Фелдър изпита лек потрес, че някои от тези заглавия са достъпни за всички.

Имаше още една разлика: единствената маса в стаята сега бе покрита с листове хартия, изписани плътно, като текстът тук-там се прекъсваше от сложни скици, портрети, пейзажи, уравнения и диаграми в стил Леонардо. Там, от другата страна на бюрото, седеше Констанс. Тя тъкмо приключваше с писането с перодръжка в едната ръка и мастилница със синьо-черна течност от другата страна.

Младата жена вдигна поглед към двамата мъже, когато влязоха.

— Добро утро, д-р Остром. Добро утро, д-р Фелдър. – Тя събра листите един върху друг и дръпна празния върху останалите.