Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Едва стоеше изправен, толкова бе слаб. Болка прониза краката му. Главата му буквално щеше да експлодира, а раненото му рамо пулсираше. Започна да върви в кръг, да се прегръща и да пляска торса си, изтупвайки снега, като викаше колкото му глас държи, приветствайки болката. Болката означаваше оцеляване. Яснотата на разсъдъка му започна да се възвръща малко по малко.

Той подскочи, после подскочи още веднъж. През цялото време държеше очите си върху онази жълта светлина, която трепкаше в мрака. Как да стигне до там? Заклатушка се напред и падна отново по лице на милиметри от ръба на блатото.

Сви ръце на фуния и изкрещя:

— Помощ! Помогнете ми!

Гласът му отекна сред неподвижните блата.

— Изгубих се! Опитвам се да намеря Глимс Холм.

Крясъците много му помотаха. Усети, че кръвта му отново потича във вените, а сърцето му бие.

— Моля ви, помогнете ми!

И тогава я видя: втора светлинка до първата, по-ярка. Сякаш се движеше в мрака към него.

— Насам! – извика той.

Светлината наистина идваше към него. Даде си сметка, че е била по-далече, отколкото първоначално си бе помислил: блуждаеше, на моменти изчезваше и пак се появяваше. После се скри отново и Д’Агоста зачака.

— Тук съм! – изкрещя той паникьосано. Дали го бяха чули, или бе просто съвпадение? Или пък му се привиждаше? – Насам! – Защо не му бяха отвърнали? Дали не бяха поели в блатата?

И внезапно светлинката изникна точно прел него. Човекът, който я носеше, освети лицето му, после я остави на земята и бледото й сияние разкри странна жена с увиснали устни, наметната с дъждобран, с ботуши, шал, ръкавици и шапка, изпод която се показваше безпорядък от бяла коса, със закривен нос и диви сини очи. Сред мъглата и мрака изглеждаше като привидение.

— Какво, по дяволите, си просиш тук, а? – запита тя остро.

— Търся Глимс Холм.

— Е, намери го – рече тя и добави саркастично: – Почти. – После вдиша лампата и му обърна гръб. – Гледай си в краката.

Д’Агоста закуцука след нея. Десет минути по-късно светлината на лампата му разкри неясните очертания на къща, чиито някога измазани с хоросан каменни стени сега бяха почти напълно покрити с лишеи и мъхове. Покривът беше сив, полегат и от него сгърчеше комин.

Тя отвори вратата и Д’Агоста я последва сред изненадващата топлина на уютната стая, в която бумтеше огън от огромна камина; виждаше се старомодна емайлирана печка, удобни диванчета и столове, тъкани килими на пода и стени, покрити с книги и стари картини, както и редица от еленови рога, осветени от керосинови фенери.

Топлината беше най-великолепното нещо, което Д’Агоста беше изпитвал през целия си живот.

— Събличай дрехите – нареди белокосата жена и се приближи до огъня.

— Аз…

— Събличай се, да те вземат мътните! – Тя отиде в ъгъла и измъкна голяма ракитена кошница. – Дрехите – тук!

Д’Агоста свали дъждобрана си и го хвърли в коша. Последваха го подгизналите му пуловер, обувки, чорапи, риза, потник и панталони. Остана да стои само с окаляните си боксерки.

— Гащите също! – прогърмя жената. Тя се защура около печката, свали един голям чайник от куката, изля го в калайдисано корито и го доближи до огъня, след което метна хавлия и кърпа до него.

Д’Агоста изчака, докато му обърна гръб, преди да свали последната част от бельото си. Жегата откъм огъня беше изключителна.

— Как се казваш? – попита жената.

Прозвуча малко странно, предвид момента, но на Д’Агоста вече не му пукаше.

— Д’Агоста. Винсънт Д’Агоста.

— Измий се, ще ти донеса чисти дрехи. Малко си едричък за дрехите на стопанина, но все ще намерим нещо. – Тя изчезна нагоре по стълбите и той я чуваше как се движи назад-напред. Отгоре се разнесе кашлица и заядливият глас на старец, който хич не звучеше доволен.

Жената се върна с куп дрехи, докато той се търкаше с гъбата. Опита се да се обърне и установи, че се е вторачила в него и определено не го гледаше в лицето.

— Ей това вече е гледка за очите на една стара жена! – И тя с кикот остави дрехите, обърна се към огнището, хвърли още няколко цепеници в него и се засуети около печката.

Чувствайки се като идиот. Д’Агоста доизми калта, попи се с кърпата и облече оставените дрехи. Бяха скроени за по-висок и слаб мъж, но горе-долу му паснаха, като изключим, че не можеше да закопчее панталоните. Използва колана, за да ги задържи около кръста си. Възрастната жена разбъркваше някакво котле и до ноздрите му достигна неустоимо апетитен аромат на агнешка яхния.