Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

Той спря и се опита да възстанови дишането си. Добре: беше се изгубил. Но не чак толкова. Все още нямаше как да е не повече от двеста метра от последния маркер. Това, което трябваше да направи, беше да се огледа. Нямаше да мръдне оттук, докато не се ориентира и не разбере накъде върви.

Дъждът се усили и той усети една студена струйка да се процежда надолу по гърба му. Без да обръща внимание на усещането, се огледа. Явно се намираше в някаква подобна на купа падина. Хоризонтът беше може би отдалечен на километър и половина от всички страни, но беше трудно да се каже заради непрекъснато движещите се мъгли. Той понечи да извади картата, но после я пъхна обратно в джоба си. Какво можеше да му помогне? Прокле се, че не носи компас. С компас поне щеше да знае най-общо накъде върви. Хвърли поглед на часовника си: един и половина. Три часа до залез.

— По дяволите – произнесе той гласно, и после по-силно: – По дяволите !

Странно, но от това се почувства по-добре. Избра една точка на хоризонта и започна да я изследва подробно за гранитен ориентир. И го откри – далечна вертикална драскотина в подвижните мъгли.

Тръгна нататък, като стъпваше от една камениста пътека на друга. Но блатата заговорнически блокираха всяка негова крачка: той продължи да върви първо на една страна, после на друга и да се връща, докато не попадна на някакъв виещ се като змия остров в средата на блатата. Исусе Христе, вече можеше да види, че тъпият гранитен маркер е на по-малко от двеста метра!

Стигайки до един тесен ръкав на блатото, той забеляза и самата пътека, която минаваше от другата страна – пясъчно парче земя, криволичещо към ориентира. Обзе го чувство на огромно облекчение. Като опитваше ту отсам, ту оттам, той търсеше път през тясното блато. В началото не можеше да намери проход. Но после забеляза, че на едно място блатото е осеяно с хълмчета, достатъчно близко едно до друго, за да му позволят да го прекоси. Той си пое въздух и стъпи на първото, опита го, отпусна се с цялата си тежест и сложи и другия си крак. После повтори същото, преминавайки от една туфа на друга, докато черната тиня отдолу се тресеше, изпускайки от време на време мехури блатен газ, разместена от вибрацията на стъпките му.

Почти стигна. Протегна крак над една голяма пролука, сложи го върху парчето земя, оттласна се с другия крак – и загуби равновесие. С неволен вик се опита да прескочи на твърда почва, но не успя и цопна в блатото с тежък плясък.

Когато лепкавата тиня се стегна около бедрата му го обзе истинска, истерична паника. С пореден вик се опита да извърти единия си крак, но от движението само хлътна още по-дълбоко. Паниката му се увеличи. Рязкото дръпване на другия крак имаше същия ефект; при всеки опит за измъкване студената тиня засмукваше тялото му по-дълбоко, усилието предизвикваше разпукване на мехурчета, които се пръскаха около него, обвивайки го във вонята на блатно разложение.

— Помощ! – извика той; малката част от мозъка му, още не обхваната от паника, регистрира колко глупав беше този вик. – Помогнете ми! – Тинята вече стигаше над кръста му; ръцете му се мятаха инстинктивно, опитвайки се да го измъкнат, но това само ги закотви и той хлътна още по-дълбоко. Сякаш бе стегнат в усмирителна риза, като муха в мед, потъваше бавно и безпомощно в блатото.

— Помогнете ми, за бога! – изкрещя Д’Агоста и гласът му отекна над пустото тресавище.

Идиот такъв, казваше малката рационална част от мозъка му, спри да мърдаш. Всяко движение го пращаше все по-навътре. С нечовешко усилие той накара паниката да отстъпи.

Поеми си дълбоко въздух. Почакай. Не мърдай.

Беше трудно да диша с налягането на тинята около гръдния му кош. Тя вече стигаше до раменете му, но като спря да мърда, оставайки абсолютно неподвижен, той сякаш успя да спре потъването. Изчака, като се опитваше да преодолее паникьосващото усещане, което пълзящата към врата му тиня създаваше. Остана така в поройния дъжд, докато не осъзна, че всъщност е в равновесие.

Не само това, даде си сметка, че вече е само на пет стъпки от пътеката от другата страна.

Изключително бавно започна да измъква едната си ръка, като държеше пръстите си опънати и бавно я вдигаше. Избягваше всяко засмукване и даваше време на тинята да заеме освободеното място.

Чудо. Ръката му бе свободна. Като я държеше над повърхността, той съвсем бавно се наклони напред. Изпита моментна паника, когато усети влажната лепкава кал по врата си, но потапяйки по-голяма част от торса си можеше да почувства как краката му се повдигат мъничко. Колкото повече се накланяше напред, толкова повече се издигаха крайниците му. Внимателно потопи част от главата си в тинята, което подобри движението и приближи тялото му към брега. Като се опитваше да остане спокоен и се движеше с агонизираща бавност, той продължи така и – точно когато калта стигна до носа му – успя да се протегне и да сграбчи туфа пирен.