Линкольн Чайлд - Хладнокръвно отмъщение

— Смяташ ли, че се върза?

Карлтън Броуди лъскаше китайския порцелан.

— Полицията се върза, нали така?

— Нямахме избор. Но сега е обществено достояние.

— То си беше и преди.

— Но не по вестниците.

Броуди се засмя.

— Придаваш твърде много важност на „Езервил бий“. – После спря и я погледна. – Какво има?

— Не помниш ли какво каза Чарлз? Колко беше уплашен? „Трябва да се крием. Те не бива да знаят, че сме живи. Те ще дойдат за нас“.

— Е?

— Е, ами ако „те“ прочетат вестника?

Броуди пак се засмя.

— Джун, моля те. Няма никакви „те“. Слейд беше стар. Стар, болен, душевно нестабилен и страшно параноичен. Повярвай ми, така е по-добре. Да го кажем веднъж и в нашата версия. Без повече слухове и спекулации. Да го прекъснем в зародиш. – И той се отправи към кухнята, като продължаваше да бърше чинията.

Кеърн Бароу

Д’Агоста седеше на шофьорското място на наетия Форд и безутешно се взираше в безкрайните сиво-зелени мочурища. От възвишението, където бе паркирал, те изглеждаха безкрайни и потънали в мъгли. И като се имаше предвид какъв късметлия е, като нищо щяха да се окажат безпределни, скрили тъмните си тайни завинаги.

Чувстваше се по-уморен от всякога в живота си. Дори сега, след седем месеца, онази огнестрелна рана все още му разказваше играта: затрудняваха го прости неща като изкачване на стълби или пресичане на терминала на летището. Последните три дни в Шотландия отмъстително му напомниха колко е слаб. Благодарение на услужливия и компетентен главен инспектор Балфур бе видял всичко, което имаше да се види. Бе прочел всички официални доклади, показания, рапорти за улики. Беше отишъл на мястото на стрелбата. Беше говорил със служители на Килчъри Лодж. Беше посетил всички къщи, ферми, обори, каменни хижи, блата, възвишения, долове и долчинки и всичко, за което човек се сеща в радиус от трийсет и пет километра от това затънтено място – без никакъв успех. Оказа се невероятно изтощително. Дори повече от изтощително.

И студеното, дъжделиво шотландско обкръжение никак не помагаше. Знаеше, че британските острови може да са влажни, но не беше виждал слънцето, откак бе напуснал Ню Йорк. Храната бе отвратителна, не можеше да се намери италианска паста на двеста километра околовръст. Беше принуден да яде саздърма от агнешки дреболии вечерта, когато пристигна, и храносмилателната му система оттогава не можеше да се оправи. Самата ловна хижа Килчъри беше достатъчно изискана, но ставаше течение, студът проникваше в костите му и старата рана го болеше.

Той погледна пак през прозореца и въздъхна. Последното, което му се искаше да прави, бе да излезе в онова тресавище отново. Но предишната вечер в кръчмата случайно беше дочул за една стара двойка – луди, или просто малко смахнати, в зависимост от това на кого говориш, – които живеели в каменна къща извън блатата, недалеч от Иниш; отглеждали си овце и голяма част от храната си, и почти никога не идвали в града. Казаха му, че нямало път до къщата им, само малка пътека, белязана с камъни. Била в средата на нищото, далече от пътя и на четирийсетина километра от мястото, където бе станала стрелбата. Невъзможно беше – Д’Агоста знаеше това – смъртно раненият Пендъргаст да може да измине цялото разстояние дотам. Но все пак заради себе си и стария си приятел той бе длъжен да провери тази последна следа, прели да се върне обратно в Ню Йорк.

Хвърли още един поглед на топографската карта, която си бе купил, сгъна я и я пъхна в джоба си. По-добре да беше започнал – небето се беше снишило и на запад се събираха заплашителни облаци. Той се поколеба за миг. После, като изпъшка от усилието, отвори вратата и излезе от колата. Закопча дъждобрана плътно и тръгна.

Пътеката беше достатъчно ясна: чакълеста лента, която се виеше сред туфи трева и участъци избуял пирен. Той съзря първия камък за ориентиране – не обичайната купчина камъни, а високо, тясно парче гранит, забито в земята. Когато се приближи, забеляза, че нещо е изгравирано на повърхността му.

ГЛИМС ХОЛМ

6 км

Това беше, името на къщурката, която бяха споменали в кръчмата. Той изсумтя доволно. Шест километра. Щеше да отнеме може би два часа, ако не бързаше. Тръгна. Новозакупените му обуща скърцаха по камъчетата, острият вятър духаше в лицето му. Но той бе добре екипиран срещу студа, освен това оставаха седем часа до мръкване.

През първите километър и половина два пътеката продължи по твърда почва, следвайки леко възвишение, което се простираше навътре в блатото. Д’Агоста си пое въздух дълбоко, изненадан и повече от доволен, че цялото му шляене наоколо през изминалите няколко дена изглежда го бе направило малко по-силен, въпреки умората и болката от раната. Пътеката беше добре маркирана, с дълги, тесни парчета гранит, забити в земята като пътепоказатели.